17 May 08  |  Етнотуризъм

      Ако случайно потеглиш на запад, подминеш столицата и градовете около нея, ако не обръщаш внимание на Е-79 и пътя към Европата, ще намериш себе си в една много необичайна България, България, която винаги е оставала встрани от всичко голямо и важно, което се случва на държавата и международното положение. Ще видиш родината от един странен и непознат ъгъл, перспектива, която носи прекалено много тъга и реалност.

Говоря за Трънско и селата, областта известна единствено с ждрелото на р. Ерма и скалните манастири до града. Последните исторически събития на тези места са сръбско-българската война от 1885 г. и партизанското движение по време на Втората световна. След нея областта става една от многото, където се гради светло социалистическо бъдеще, такава е и до днес.
Историята на киното в град Трън е алегорича за цялото място – построено 50-те години, носещо гордото име „Хр. Смирненски”, изписано с онези стари дебели букви, то се превръща в клуб „Демокрация”, чийто прозорец днес е разбит, а сградата е остава да седи като тъжна миниатюра. Обикаляйки, човек вижда само разбитото стъкло на надеждата, живяла тук почти 60 години. Сега сякаш е изчезнала.

Тук няма да видите света на телевизионните шоута, не съществуват политическите обещания, няма ги кафетата със скъпите коли, туристите, механите с английски менюта. Няма ги хотелите и селския туризъм. Мечтите нямат голяма почва. Мястото не е най-подходящото за разтуха след натоварената работна седмица в офиса. Няма ги и уморените шефове и бизнесмени, търсещи спа-развлечения. Тим-билдинг и семинарен туризъм не са основен поминък на Лялинци и Вукан. И това, колкото и тъжно да е, е и красиво.

След като разгледате задължителното ждрело, вземете печата си от хижа Ерма, пред вас се разкрива огромната свобода на неизвестното. Нито един от маршрутите не съществува на туристическите карти. Наоколо са само селата без табелка за името, без училище и без църква. Селата, където хлябът през зимата е рядко събитие.

Пътищата са пусти, минаващи през прекрасни зелени и ниски планини, спиращи за кратко в малки, прикрити долини. Красота, красота в самата й същност. Особено забележително е село Горочевци, което е запазило партизанския си паметник, като само е изтрило „комунистическа” от паметната плоча. Там ще намерите и механа „Дюкань”. Забележителното при нея е, че собственикът в софианец, почти обиколил света, който накрая се връща на това място и възстановява напълно дядовата механа. И това личи.

Продължавайки по пътя, защото друг няма, се стига до село Лява река и Леворечкия манастир. Средновековната църква там стои почти забравена, далеч от селото, сред дървета, оградена от стар каменен зид. Около нея са пръснати камъните на по-голям градеж, изчезнал преди наистина много години. Красотата тук е застинала и меланхолична, почти поетична.

След това отново следват селата без табелки и умърлушените хора в тях. Животът тук е спрял, за да не започне никога отново, България тук вече се е уморила и не чака нищо ново. Но България е жива и все още мърдаща. Тя е истинска и честна. Не обещава и не лъже. Гледайки в изоставената сграда на ТКЗС-то на село Вукан, с още цветните и неопадали лозунги на него – „БКП”, „Качество и ефективност навсякъде и във всичко!” „Събирай и цени урожая – златото, което ражда майката земя!”, виждаш тъгата, която струи от тях. И в нея няма злоба към „тоталитарните режими”, няма и носталгия по тях. Няма политика, няма държавност, не съществува и история. Пред теб седи само една обикновена трагедия, дошла само и единствено с времето, една тиха трагедия, за която никой няма да разбере, трагедия, която никога няма да чуе песните на своя певец, защото той няма да се появи. Трагедията на лозунгите и забравените днес ниви. Трагедия, която надали ще бъде удостоена с плоча, на която да пише „ И тук живяха българи”.