02 May 08  |  Общество

      Обвиняват ги, че са лишени от художествена стойност, били неестетически и по-скоро загрозявали градското пространство, отколкото да създават уют. Били големи, целите от бетон и стърчали като гнойна пъпка, виждайки се от почти всяко място в града. Те са символ на отминала епоха и напълно отговарят на нея – здрави и масивни, сякаш нищо не ги руши. Иде дума за комунистическите паметници из градовете по родината. Сега ще се спрем на по-важни от тях в големите градове, защото в по-малките населени места изобилстват и скоро няма да бъдат съборени със сигурност. Дори по селата стоят натурални комунистически останки, които, ако бъдат видени от комисари от ЮНЕСКО, веднага биха били включени в списъка им със защитени обекти. Говоря за останки от ТКЗС-та, заводи носещи името на дядо Благоев и шивашки цехове с лика на Георги Димитров, превърнали се вече в нещо като градска тоалетна за дъждове и ветрове. Ветрове на промяната! От bTOURISM сме много малки, за да помним истински комунизъм. От около близо 30 години насам Паметника на руската армия в София е средище на опърничава младеж с бунтарски разбирания за начин на живот и собствено виждане за правилна политическа философия. Така че, от средата на 70-те не мисля, че може да се говори за онзи комунизъм, за който сега слушаме в часовете по история.

Ние помним комунизъм малко, нямаме мнение, за нас той е едно объркано понятие, което се върти като желе и сменя формата си, според това коя уста го дъвчи. Можем обаче да наблюдаваме и да сравняваме. Дори и в момента емблемата на руските авиолинии е чук и сърп с крила, в редица бивши соцдържави от Централна Европа са останали комунистически символи и знаци, които не целят толкова напомняне за болезненото минало, а по-скоро дори създават чувство за романтична нагласа към това минало. Много често комунистически символи са изобразявани по дрехи, предмети и всякакви атрибути, а хората, като опиянени парижани от седемдесетте години, ги носят с гордост на гърдите си. Стига се и до известни с варварщината си лидери, като Мао Дзе Дун, да бъдат поставяни на кибрити, запалки, шапки, тениски. В Републиката обаче се получи нещо съвсем различно. Близо 20 години битуваше мнението, че всичко напомнящо за онези времена трябва да бъде рушено безкомпромисно и бързо, така, както червените навремето са рушили човешките съдби и са грабили народа. Ние няма да политиканстваме, поне не и на този сайт. Идеята ни е, че пак не успяхме да се възползваме от нещо, което би влязло в сферата на интерес, от страна на туризма.

Съгласни сме, че точно Паметника на руската армия в София не е гениално скулптурно изпълнение, без да обиждаме никой, фактите са си факти. Той води началото си от 1954 година, с главен архитект Димитър Митов. Композиционно скулптура представлява мъж с издигнат автомат, който стои по средата и би трябвало да е съветски войник, а от двете му страни стоят още един мъж и жена, съответно работник и селянка от България. Сега носи най-вече името – Шмайзера, заради автомата, който войникът държи. Нещо като фотография изобразяваща народна радост при навлизането на Червената армия. Едва ли може да се стигне до международен проблем и конфликт с Русия, ако този паметник бъде премахнат, както е с повечето подобни нему паметници в българските градове. По-скоро проблемът би бил сред населението в страната, все още раздвоено относно това историческо наследство.

Премахнат е паметникът на Червената армия в Плевен. Той се е намирал също в идеален център, размерът му е отговарял на представите на тогавашната власт за монумент и се е казвал “Альоша”, както в Пловдив. Разрушен е и е нарязан на парчета през 1991 година под въздействието на СДС.

В Пловдив е запазен може би най-високо намиращия се паметник на съветската армия в цяла България. Той е построен от Васил Родославов на едно от седемте тепета в града и отново носи името “Альоша”. Поради това, че е на тепе построен, местните му викат – братската могила. По-интересно е, че в Русия има известна комунистическа песен, в която се пее за пловдивския съветски паметник. Той изобразява изправен мъж, който държи автомат шпагин в едната си ръка и като изпълнение много си прилича с плевенския.

По-големи паметници на съветската армия има в Русе и в Сливен, които са все на достойно място(сливенският е малко извън града на едно възвишение) и се отличават със сериозен размер.

Отрицанието към тези паметници започва веднага след смяната на режима и свалянето на Тодор Живков. Наистина и ние не ги намираме за изключително добри художествени произведения, които със сигурност трябва да останат, но все пак подкрепяме тяхното не-събаряне. За повечето хора до 40-годишна възраст те вече не означават нищо от идеологическа гледна точка. Не вярвам някой да си мисли, че групата пенсионери, които ходят на 9 май да им поднасят цветя, могат да хванат планината и да воюват за старите си идеи, а паметниците да са им щабквартири. Освен това, много плодородно за туризма се оказва един град, селище или държава да предлага многопластови туристически атракции. Това ще рече, че България разполага с древна култура, разполага запазена средновековна такава, тук за Ренесанс малко не може да се говори, но разполага с много добре запазена възрожденска и следосвобожденска култура, в звеното само липсва комунистическата, за която не се полагат никакви грижи. Голяма част от изброените паметници са жертви на вандализъм, а така те не биха могли да се впишат в представата на чужденеца за останките от времена, за които дори не могат да си представят. Щом имаме мнение по такъв наболял въпрос, трябва да имаме и предложение, ние, bTOURISM, предлагаме освен да се възползваме от всичко, което имаме като история, да засилваме и значението на позабравени неща и символи. Защо не се направи, само пробно, един музей на москвича, и да следим внимателно на какъв интерес би се радвал той от страна на туристи. Ако няма посещения, ще трябва да събаряме и да фокусираме вниманието си върху траките.