23 Aug 08  |  Етнотуризъм

      Пастирът заема много важна роля в източните народи. Според християнството, исляма и юдаизма няма нито един пророк, който в даден период от живота си да не е бил пастир. Литературата и вярванията на много народи ни ги представят през призмата на романтиката. Те са хората, които водят най-пълноценен диалог с природата и животните. Те са хората, които отгатват по невидими за нас белези времето или бъдеща предстояща опасност за добитъка.

Стотици години наред сред българите диктува мнението, че пастирът осъществява по-силна връзка от останалите с най-различни космогенни същества. Той се бори с вълци, змейове и самодиви. Установява с тях нещо като договор изграден на базата на взаимосъгласие, владее природата, защото я познава и показва уважение пред сили, които за останалите хора са непознати.

Така придобива философия, изцяло изградена от опита му навън. По планини, гори полета, след като живота му от ранна възраст започва там. Не е нужно да четете “Алхимикът”, не е нужно да четете изследванията на Уолтър Годсмит за вариантите и характеристиката на пастирството като цяло. Достатъчен ви е Йовков и историята му за овчаря и бялата вълчица. Там примерът за равновесието между врагове, нужни един на друг, и за последствията от нарушаването на това равновесие е най-точен.

    Би ли бил пастирът дотолкова романтизирана фигура, ако не проявява себе си и като творец? Ако не изразява някъде всичко това, до което се докосва и опознава? Всъщност, що се отнася до творчество ние не можем да се похвалим с Данте и Петрарка, нямаме си и Да Винчи, но това не значи, че няма произведения на изкуството по нашите земи в периода на османско робство.

Христо Вакарелски казва, че на нито един българин не му е чужда представа за красивото, което го заобикаля. Той го усеща с душата си и го прехвърля по един или друг начин върху материалната си и духовната си култура. На това му викат народно творчество. Нямаме имена и единици преди Възраждането, но имаме един цял народ, като всеки един негов отделен член по всякакъв начин се стреми да докаже художествените си способности пред останалите. Тъкачни техники, шевици, разноцветни орнаменти са малкото, които допринасят за получаването на колорит в традиционната носия на всяка мома. Дърворезби по станове и рала дори, по тавани и други малки елементи, украшения и изписване на празничен или обреден хляб, изрисуване на великденски яйца. Всичко това влиза в сферата на народното творчество.

Там се наблюдават останки от прабългарски, тракийски и славянски представи. Там се съчетава в едно народопсихология, творчески поглед към заобикалящия свят, космогенни представи за небесните тела и социална действителност. Кръгове, триъгълници, ромбове, квадрати, зооморфни и растителни орнаменти, всички тези детайли значат нещо и имат своята символика, а разберете ли ги, влизате в главата на човека, който ги е правил преди стотици години.

    Пастирската дърворезба е дял от народното творчество, който заема значителна част от него. Тя се изразява в изработването на уреди за дома, както и на личните му вещи, които са му нужни в дългия престой сред природата. Към тях трябва да прибавим и предмети, който той трябва да изработи за негова любима, като доказателство за обичта си. Всъщност етимологията на думата “обичам” идва от – уча, научавам се, привиквам, свиквам. Пастирът се учи на дърворезба и оттам вече може да вкара в произведенията си чувство като любов. Ако да обичаме означава да се научаваме или да привикваме, с тези си предмети той учи момата на сърцето му на обич.

Така в полето на изява на народния творец влизат – свирки, кавали, геги, дървени чаши, лъжици, лъжичници, солнички, столчета, хурки, кобили, мотовилки, бухалки за пране и много други. Все неща, чието производство е разделено по полов признак и жена не може да ги върши.

Пастирската дърворезба е плитка, наричана е още “рабошна дърворезба”, защото напомня на нарезите върху рабош (пръчка за водене на сметки). Най-вече дървото бива набраздено с геометрични фигури – квадратчета, ромбчета, триъгълници, меандри, зигзаги. Много често се случва от тези мотиви да се изграждат цели композиции, които засилват художествения ефект. Понякога след резбата получените вдлъбнати фигури се запълват с барут или се заливат с калай или олово.

Най-голям шедьовър сред изкуството на пастирите обаче е включването на зооморфни елементи и умели скулптури. Те се изработват по ръкохватките на гегите, дръжките на чашите и лъжиците или краищата на кобилиците. Често срещан елемент е дръжката на гегата да е във формата на змия или змей. Друг използван мотив е дръжките или накрайниците да са във формата на определена птица. Във всички тези фигури се преплитат вижданията на отделния овчар за случващото се около него. Те представляват дълбока философия, защото по един доста екстравагантен начин пресъздават реалността, представите и страховете му, във форма на изкуство, което е достойна да се бори с останалите по света. По форма пастирските битови уреди са съобразени изцяло с практическата роля, която те заемат. Чашата е плитка, а дръжката е продължение на нея, без извивки, за да може да не стой по диагонал. Всичко това, защото пастирът се храни навън, а яденето му е на огън. Гегата освен, че може да бъде произведение на изкуството е и личния тризъбец, който се сраства с ръката му като нейно продължение и преди всичко трябва да бъде удобна.

Близко до пастирската дърворезба е гравирането върху рог или кост, което също влиза в сферата на художествени изяви на овчарите най-вече. Те използват волски рога за съхраняване на барут или катран или като ножници и ножове. Гравират ги с нажежена игла със същите като при дървото плитки орнаменти. С подобна игла се гравират и костени плочи, които в комбинация с пискюли от кожа и сини маниста служат за украса на кожените овчарски чанти.

Така цялото оборудване на пастира става една пълна композиция от художествени творчески изяви. Той се грижи за тези си атрибути, по тях хората го преценят като слезе в селото, те са неговия социален знак. Дава представи за себе си и за уменията си, като колкото по-добри са те, толкова уважението е по-голямо.

На много места в момента пастир е някой безработен циганин. Има и села, в които водачи на животни са почти всички мъже, които се въртят на ротационен принцип през определено време. В единия случай длъжността е породена от материални причини, в другия хората правят тип комуна за благото на целия социум. Отдавна пастирството не е сезонна работа, което е породено и от това, че границите са затворени и родопчани не могат вече да слизат в Гърция през зимата. Неговите характеристики малко или много са убити. Дядо Косьо от странджанското село Кости беше наред май месец, докато бяхме там.

Облечен със синя шапка с мрежа с жълт надпис отзад – Пепси. Носеше ватенка, а на гърба си беше метнал само една голяма мешка. Гегата му беше обикновена пръчка, която е пригодила ръката му към нея, а не дървото към ръката. Въпреки това от краткия разговор усетих силата на романтизирания образ на пастира. Доброта и дълбока усмивка, загриженост към овцете и гостоприемство. В такъв случай можем да кажем, че пастирството не е работа, а признание.

Снимките са от ethnography.cc.bas.bg и са постоянна експозиция във фонд “Дърворезба” към Етнографския институт и музей към БАН