20 Jul 08  |  Забележителности

      Тръгнах около 9.30 ч.в неделното утро по посока на манастира. Избрах пътека, по която никога не бях минавал и която ме подведе с началния си привлекателен вид. Само след 200-300 метра тя се оказа тясна, набраздена от последните порои, потънала в клони и храсталаци. Но с хъс се заизкачвах, очаквайки предизвикателството на трудния преход. Буквално се блъсках в шубраците на слънчевата пътека, а отляво, като мен, градът вече се препичаше под юлския горещник. Драпах около 45 минути по нагорнището, облян в реките на собственото си тяло и аха… да се откажа, когато стигнах един по-широк горски път с триангулачна точка, която показваше 1950 м. Всъщност дали това бе 1950 м. или някакъв друг знак? Седнах и запалих най-отвратителната цигара, която съм пушил някога. Не виждах посока към целта си и мисълта да се откажа, да се върна, не ме напускаше. Но твърдението, че всяка малка пътека води до по-голяма ме мобилизира и потеглих по нова височина. Вече беше по-прохладна гора, но не по-малко стръмен преход. И отново стъпка по стъпка преодолявах височина след височина.

В момента когато достигнах до нов път, реших, че никога повече няма да повторя този убийствен маршрут.Но пред мен, високо на върха блестеше на слънцето огромния християнски кръст, който виждам всяка сутрин от терасата на моя дом. И там някъде под блесналия кръст трябваше да бъде моята цел – манастира.

Преминах през широка поляна, пълна с хора, автомобили и рокери, отпих глътка вода от студената чешма и се изскочих на асфалтов път. Беше 11.45 ч. Два часа преход в жаркия юли. След 100 метра пред мене беше един от най-големите и красиви български манастири – Горноводенски манастир “Свети Кирик и Юлита”.

Забравих за уморените си нозе, за мократа тениска, за трудната пътека и се поклоних на строителната естетика на нашите предци.
И се потопих в историята на манастира… Съзиждан многократно, разрушаван, опожаряван и до основи заличен от земетресение през 1928 г., манастирът както птицата феникс беше възкръсвал за нов живот от ръцете на родолюбиви българи.

Построен е през 14 век, през 17 век е разрушен, когато са разрушавани всички църкви и манастири от Чепино до Станимака. В края на същия век отново е възстановен. През 1810 година е опожарен от кърджалии. През годините 1816 – 1835 отново е построен. А през 1850 г. е завършена манастирската църква „Света Петка”.

По време на църковно-народните борби на българската православна църква манастирът, заедно с много от околните населени места /Асеновград, Куклен, Долнослав, Горнослав, Бачково и др./, е изключен от фермана за образуването на Българската екзархия и остава под влиянието на гръцката патриаршия. През 1924 г. нов пожар го опустошава, а през 1928 г. голямото Чирпанско земетресение го съсипва окончателно. В годините 1920-1930 е богословско училище, през 1943-44 г. е лагер и след това е изоставен и занемарен.

В 1981 година Съюза на архитектите в България започва неговата реставрация и адаптация към съвременните условия и през 1985 г. в него се открива Международната архитектурна академия. След тази година манастирът „Св. Кирик и Юлита” става един от най-известните и добре подържани в България. В него успешно са съчетани светското и религиозното начало. Има много зали за игри, конфереции и изложби. Функционира и като тризвезден хотел.