07 Jul 08  |  Градски туризъм

      Град Шумен е спокойният летен неделен следобед. Винаги е било трудно, описвайки каквото и да е било, да успееш да се спреш върху една формула, едно определение, едно изречение, което да определи напълно атмосферата на мястото. Но понякога опитът си струва, затова и Шумен е спокойният летен неделен следобед.

Разхождайки се по улиците на града, не може да не се усети спокойствието, което те носят. За незапознатия звучи налудничаво един средноголям град в северна България, станал известен с първата българска чалга на Тодор Колев и хубавата бира, да бъде меланхоличен и уютен. Затова и мястото е този неделен следобед – никога не знаеш какво предстои и напрегнат от очакване не усещаш как почти целият ден се е претърколил покрай теб. Остава ти единствено да се отпуснеш под невнимателния поглед на горещото лятно слънце. Шумен не очаква посетителите си с празненства, забавление и разни туристически тръпки, градът е способен дори да не ви забележи и вие бавно да се промъкнете през него и да видите края му, още преди да усетите влизането.

Бидейки един от най-големите градове в страната, Шумен притежава огромната история на селище от бронзовата епоха, превърнало се в бълагрски феодален град. Завзет от османците той е едно от основните укрепления в далечния край на империята, станал един от центровете на Възраждането. Но изглежда, че историята спира дотук, до превръщането на Шумен в образцов, приветлив град, силно захванал се със строежа на светлото бъдеще. Както и хиляди други градове той остава така във времето и застива уморен след дългата работа, която е свършил досега. Би било ужасно да се каже, че градът е жертва на социализма, защото тази част от миналото там е налице, но останала неопругана и ненамразена и може би това е правилно. Местните се гордеят с родното си място, спомнят си техникумите, работата в заводите, пътуванията на разменни начала.

„Миналата година всичко си беше както го виждаш” са думи на млад човек, но в тях отсъстваше омразата и несъгласието, което често можем да усетим. Изглежда животът в бавния летен следобед не е плод на помирение с действителността, то е задоволство от нея, задоволство, което би било глупаво някога да бъде осъдено. Затова и връщайки се на главната улица в тихото неделно време е лесно да разберем подобно чувство – градът пази в себе си добре запазена многовековна каменна крепост, паметник на четници, мемориал за загинали войници и опълченци, в центъра си гордо е поставил две големи гаубици от началото на века.

Особено внимание трябва да се обърне на паметника, построен по случай празненствата за 1300 годишнината на държавата. Не са малко монументите създадени по това време с тежката съдба на веднага забравени и отречени реликви (петоъгълния, който ще падне ако всички скочат в София, например), но шуменският паметник успява да оцелее. Детските ми спомени от скулптурния ансамбъл на върха на града носи по-скоро чувството на параноя, страх и объркване, наивно детско учудване и боязън пред потресаващите гигатнски бетонени ханове и царе. Сигурен съм, че немалко специалисти са заклеймили мястото още с неговата поява. Но особено днес този паметник е важен, важен не като спомен за глупост и абсурд, защото той не представлява това. Това е един гигантска препратка към света на 60те години, света на атомната бомба и космическите пътувания, още по-важно – българският свят на инжерната мисъл и научната фантастика. Силно разчленените бетонови фигури са страшни и впечатляващи, те са символ на авторитет и преклонението пред него, принцип съществуващ много години преди и след Източния блок. Гигантските фигури, наричани „трансформърите”, могат да будят само възхищение у мен.

В полунощ трицветната светлина на хълма угасва, но само, за да събере сили за следващата бавна и спокойна неделна утрин над северния град. Успокояващото действие на тихия Шумен е да ни напомня, че гордостта от българското не седи само в бъдещето и огромните усилия, които сякаш се влагат в него. За момент изглежда, че модерната мисия на града е да ни напомня за миналото скромно и тихомълком, настанявайки го в сърцата ни уютно, както би се настанила студената следобедна оранжада.