15 Jan 09  |  Забележителности

      Небето изсветля. Зад билата полека изгря родопското слънце. Склоновете поруменяха,а сумракът се повдигна от облите хребети на планината. Съмваше.
Шарените сенки проблясваха по сънените очи на чернокосото момиче и пълзяха по лицето на детето, спящото в скута й. Премигваха по предното стъкло и оставаха зад нас. Аз шофирах по безкрайните склоновете, осветени от бледото сияние на гаснещата луна и задминавах тесните завои по пътя за манастира край Бачково.
Показаха се широките дървени двери на манастира, пред които стотици хора вече бяха заели местата си. Говореха тихо, почти шептяха, но никой не пестеше думите. Като че ли у първия срещнат намираха желания слушател и надълго му разказваха за себе си. В думите им не се откриваше отчаяние, нито зов за помощ, а напротив – каквито и притеснения да бяха довели вярващите пред иконата на Богородица, те сякаш изчезваха, когато разговаряха.
Марина държеше дъщеря си на ръце и се опитваше да погледне напред, откъдето щяха да изнесат иконата. Приближихме малка група жени, дошли на религиозен туризъм. Стояха в кръг и внимателно слушаха думите на своята водачка. В Бачковския манастир дошли заради литийното шествие до пещерата, в която е открита иконата.

“ Иконата е обкована в две ризници – златна и сребърна, говореше водачката на групата. Поставена е на специално място в съборната църква под нежни драпери. Преданието я отрежда като творба на свети апостол и евангелист Лука. Вековете мълчат за заселването и в манастира, но от началото на 14в. тя е вече в Бачковския манастир. Една от легендите разказва, че я подаряват грузинските братя Игнатий и Атанасий, а според друга – иконата “прелита” от грузински манастир, където се отнасят с пренебрежение към нея до местността “Клувията”. При "кацването” лумнал неопалващ огън, само светлината му силно блестяла и правела "нощта – ден”. Две пастирчета – брат и сестра, няколко нощи съзерцавали негаснещите пламъци преди да съобщят в манастира. Монасите с лития я пренесли в църквата "Св. Богородица” и я поставили на иконостаса. На сутринта, обаче, иконата била изчезнала. Открили я в същата пещера. Отново я пренесли, но на следващата сутрин пак я нямало. И така няколко дни. Една сутрин един от монасите разказал, че му се е присънила Богородица. Казала му, че ще съгласи да остане в манастира, но само ако й отредят видно място при входа на храма, откъдето да вижда кой и с какво сърце влиза в Божия дом. Поискала още всяка година на втория ден на Великден да я “отвеждат” до пещерата, в която са я открили. Монасите изпълнили заръката – поставили я на трон вдясно от главния вход, откъдето и днес посреща пристигащите в манастира. На втория ден от Великден с лития я отнасят до “Кулвията” и отслужват молебен. Изпод скалата на пещерата бликнал извор с лековита вода. Върху издяланата отвесна скала поставили копие на иконата, пред което постоянно гори кандило. По името на едно от овчарчетата издигнали параклис “Свети Архангел”....

Гласът й изведнъж утихна, защото хората до вратите на манастира се оживиха. Монасите излизаха. Колкото тела имаше пред манастира, сега двойно повече ръце се протягаха за да докоснат иконата на Богородица.Въодушевлението премина над главите на хората като вятър. Видях старци на бастун да се изправят и малки деца, виснали на раменете да протягат ръчички и с широката длан на родителите си докосват ъгълчетата на светинята.

Монасите бавно започнаха да си проправят път. Огромната икона се раздвижи и величествено тръгна между тълпата. Вървяхме напред, а Богородица ни водеше. Стъпвахме по утъпканите пътеки и като че цялото множество сега вървеше като един човек. Стори ми се, че от години познавам хората около мен. Дори пътечката, която следвахме ми се струваше позната. Жените от групата оживено коментираха преживяванията си от други екскурзии и споделяха спомените си с нас.

“Хубаво е, че водиш и дъщеря си. – започна отново жената – водач. Богородица нали също е майка. Тук са ставали много чудеса – малко момченце се подхлъзнало и паднало от стръмната стълба в пещерата. Когато родителите му го открили, то седяло на тревата край поточето, а по телцето му нямало нито една драскотина. Друг път майка-кърмачка в религиозния си възторг изпуснала кърмачето от върха на стълбището. Ужасена изтичала надолу и намерила детенцето си невредимо, кротко заспало на полянката. От благодарност свалила от шията си наниза от жълтици и го окачила на чудотворната икона.”

Всяка изминала секунда ми носеше ново успокоение, зареждаше ме с оптимизъм, правеше проблемите ми да изглеждат, ако не нищожни, то поне разрешими. Гледах развълнуваните очи на младата самотна майка, която качих на автостоп и ми се струваше, че аз самият съм като нея – беззащитен пред неволята, затворен в черупката на сложния си свят и отчаяно търсещ упование. Нещо, в което да вярвам.Затова вървях напред.

След молебена шествието отново отпътува. Докато вървяхме към манастира цялата безкрайна върволица се мушна по иконата. Мъже, жени и деца - наведохме се и пропълзяхме изпод нея. В късния следобед стигнахме портите на манастира. Жените от групата за религиозен туризъм ни поканиха на курбан. Ядохме, а след това застанахме в кръг и се хванахме за ръце. Започна молитва за здраве. Помолихме се за всеки един поотделно и за членовете на семейството му. Не пропуснахме нито едно име. Марина стискаше детето си в скута, и макар да не виждах добре лицето й, защото косата й падаше върху очите, знаех, че те са насълзени. За пръв път в живота си почувствах, че Времето спира. Спрях да чувам гласовете, нито да осещам ръката, която стискам. Зелената поляна пред манастира изчезна. Започнах да чувам гласове, които отдавна бях забравил и да виждам лица, които няма мога да забравя никога. Душата ми се изпълни със скръб по тези, които бях изгубил и с любов – към онези, които имах до себе си. Усетих успокоение. Всичките ми думи и желания бяха приели формата на една икона. На една чудотворна икона.

* Къде отиваш, Господи