рейтинг 
общо гласували: 0
общо гласували: 0
Албена Алексиева - гласът на журналиста
10 Apr 08 | Интервю
Албена Алексиева е журналист.
Била е водеща в радио и телевизия, шеф екип в информационна агенция, а от няколко години работи в интернет сайт за финансови новини и пише специализирани материали за различни вестници и списания. Носител на голямата награда "Журналист на 2007 година" на Българската асоциация на дружествата за допълнително пенсионно осигуряване (БАДДПО).
От две години е и преводач от руски език на богословска литература и редактор на богословски издания. Особено се радва на книгите „Задгробният живот" на монах Митрофан, "Страстите и борбата с тях" на св.Теофан Затворник. Автор е на изданието „Златна книга за Православния пост". В момента превежда ново издание.
Албена оказва и традиционна ПР-подкрепа на Международния Православен песенен фестивал "Света Богородица Достойно есть", който се провежда всяка година в град Поморие и събира повече от 500 гости от страната и чужбина.
Един от проектите, с които се гордее особено много, е информационният сайт за православни новини, анализи и коментари Религия БГ, на който е гл.редактор. Гости на сайта са били едни от най-големите съвременни български и международни духовници. За значимостта на сайта говори и фактът, че Религия БГ получава поздравителен адрес от българския президент и е единствената българска частна медия, на която руският патриарх Алексий ІІ дава интервю.
Редно ли е в началото на 21-ви век да говорим за еманципация в България и в какво, според вас, се изразява тя? Живеем ли в мъжки свят, както смятат мнозина?
Въпросът дали е редно, или не, вече създава клише и за отговора и той става предизвестен. Предпочитам да не мисля за еманципацията като за вид полово разделение и ми се иска да се насочим мисленето за еманципацията като за вид независимост, креативност, модерност на съвременния човек.
Дали живеем в мъжки свят? В началото на 21-ви век жените и мъжете в България са равнопоставени и свободни. Затова ако чрез определението за „мъжки свят” се мъчим да оправдаем собствени слабости, тогава може би мъжкият свят би допълнил известите слабости и празноти, които имаме у себе си.
През последните двайсетина години на българската жена и се наложи да извърви много бързо дълъг път. Както, впрочем, и на българския мъж.
До 80-те години жената в България – служителка, работничка, майка – живееше един сравнително спокоен, уреден и предизвестен, според представите на обществото живот. Преди повратната 1989 година хората бяха възпитани да мислят, че знаят какво е „правилно, добро” и какво – „неправилно и лошо” (друг е въпросът дали това „добро ” всъщност беше „добро” и дали това „лошо” беше наистина такова) и живееха в свят без обществени колизии.
Жената в началото на 90-те години се превърна в част от едно ново начало, тя стана част от промените и прехода, продължил повече отколкото си представяхме в самото начало. Може би и затова ентусиазмът беше толкова грандиозен в самото начало и постепенно през годините за повечето хора се замени с апатия и отчаяние, а за други – с озлобление. И това важи не само за жената, но за цялото общество. Защото в началото на прехода всички се чувствахме като деца, на които предстои нов живот. В този период като че цялото общество се еманципира, в смисъла, за който споменах – усети се независимо и силно. Хората се бяха събудили от някакъв сън, за който дори не подозираха и, отворили очи, вдишаха някакъв нов, ароматен и оптимистичен въздух. Затова българската жена в този период бе силна и мотивирана. По-интересното е обаче как се разви след това. Тя като че ли се клонира на две. Основната жена, „базовият” модел (ако си послужим с препратки към фантастичния жанр) запази много ценни качества – тя остана трудолюбива, остана добра майка и възпитателка, остана нравствена и морална, остана естет. Другата жена, „клонингът” в желанието да скъса с миналото, да бъде модерна и нова, мутира дотам, че измисли нови ценности, нови идеи, нова нравственост, нови приоритети. За съжаление тя заложи собствения си разпад. По-лошото е, че тя предава тези идеи и на своите деца и моделира едно изкривено поколение – безбъдещно, без идеали, „fast food”-поколение – тук и сега, веднага или никога. Поколение, което се дави в майчиното си блато. За жалост, немалко жени отразиха тези дефекти на прехода и посяха вятър, а децата им жънат буря...
Все пак е радващо, че „базовите” модели жени са доста жилави. И че съществуват. Наскоро четох интервю с български PR специалист, в което той представя България като страна на трите „w”-та – wimen, weather, wine. Е, щом жената е един от символите на България, значи Европа ще трябва да се равнява по нас, а не ние по нея...))).
Неотдавна оповестено джендър изследване посочва, че дори в Европа все още незадоволителен процент жени участват в политиката, управлението и бизнеса. В България този процент е още по-нисък, което има своето обяснение: намираме се на Балканите – място със специфичен манталитет и светоусещане.
Тази заигравка веднага кара да извиним нестабилното състояние на атмосферата през март с променливата природа на женското настроение. Ама и баба Марта е една – ужас!, няма угодия; а на горките мъже какво им остава, освен да търпят капризите и?)). Добре, че все пак е само 30 дни...
За други март месец е женски заради великия (или гадния) ден 8 март – ден на любимата, майката, колежката или в краен случай жената като понятие. Спорът дали 8 март е празник, или не, вече дори не претендира да е спор. За едни този ден е спомен за Клара Цеткин, Роза Люксембург и правото на жената да е равноправна на мъжа, за други е партийна възможност да политиканстват, за трети е просто повод за празник, за четвърти е ден като всеки друг.
Дали да има месец на мъжа? Ами останалите 11 месеца не ви ли стигат? Впрочем февруари нещо нямаше ли? (това, разбира се, в кръга на шегата).
Ще ви разочаровам, като кажа, че нямам класации нито на жени, нито на мъже. Възхищавам се на жената, която е умна, има морал, добра кариера, здраво семейство и е оптимист. Харесвам жените със стил и вяра.
Книгата излезе на пазара точно преди началото на Великия пост, а идеята за нея се роди месец и половина по-рано. Разговаряйки с другите двама автори - богослова Дарин Алексиев и филолога Валентина Николова, стигнахме до предстоящия пост и до това знаем ли как да постим като православни. Едни смятат, че може да се ядат мляко и яйца, други – че може да се пости само един-два дни, трети пък възприемат поста като диета, а четвърти се отказват от поста, защото не могат да измислят какво да ядат. Затова решихме да направим една книга, в която да обясним на едно място какво е това пост, кой и кога го е въвел; да обосновем исторически неговото развитие, да обясним същността му и заедно с това да отговорим на най-важните въпроси, които си задава постещия и да облекчим неговия пост с различни кулинарни рецепти. Така от самосебе си книгата бе разделена на три части – първата е историко-богословска, втората са над 100 въпроси на вярващи и отговори на православен духовник и православна кухня, събрала над 200 рецепти. Мога да кажа, че с вещото ръководство на главния редактор – Сливенския митрополит дядо Йоаникий – книгата бе оформена в много стегнат вид и с точни предписания. Така в началото на Великия пост Господ даде да имаме това издание на бял свят. То вече почти се изчерпа, което означава, че е имало смисъл от него. В момента подготвяме и второ разширено и допълнено издание. Когато си мислехме къде да бъде разпространявано, решихме, че основната "таргет група", както е модерно да се казва, са вярващите християни и е най-добре книгата да бъде разпространявана в магазините към църквите. "Златна книга на Православния пост" може да бъде намерена в църковните книжарници.
Когато говорим за най-големия проблем на съвременното общество, трябва да кажем, че това е липсата на истинна жива действена вяра. Вярата дава на човек смисъла, верните критерии за живот и ценностните му измерения. Съвременният човек загърби вярата, наричайки я презрително отживелица, „бабини деветини”, изгони от сърцето и душата си Бога, самопровъзгласи се за бог, постави себе си в центъра на своя свят и си повярва.
Човекът, който вярва в Бога, не е сам, не е самотен, не е отчаян. Той не е жител на този свят, а на вечния. Руска експедиция учени правела изследвания как влияе върху човек самотният живот на север. Една вечер членове на експедицията замръкнали при една възрастна баба, самотно живееща в тайгата. Бабата ги приела, нагостила и след вечеря се разприказвали. Учените установили с интерес колко неща не знае бабата от съвременния свят, но колко запазен и бодър бил нейният дух и бистър –нейният ум. Накрая я попитали не е ли страшно човек да живее сам, а бабата отвърнала: „Не знам, аз не живея сама, с мен е Бог”.
По-лошото е да си българин в България, скъсал с корените си. Хората, които емигрират, го правят с цел по-добър икономически живот. Като част от ЕС и България ще се окаже по-добра възможност за много чужденци, които ще дойдат у нас, за да работят и живеят. В този смисъл емиграцията е възможност човек да се превърне в част световното пространство – икономическо и културно.
Най-страшно е всъщност отродяването. Много от живеещите навън българи споделят, че чужбина приема онези българи, които се определят като такива. Никой не обича хората без родина. Затова си мисля, че гибел всъщност можем да наречем загуба на връзката с идентичността и уважението към това, към което принадлежиш.
Предпочитам да виждам чашата наполовина пълна, а не наполовина празна. Повече от 500 години османско робство не са пречупили българите. България винаги е имала своите заспали и своите будители. За последните си заслужава си да говорим.
В кръга на шегата – никой не е пророк в собствената си родина... Насериозно, мисля си, че както е въпрос на стечения на обстоятелства и подходяща среда, така и на лични качества. По-важното е човек да е образован, креативен и оптимист. Разбира се, не можем инфантилно да се съсредоточаваме само върху личните качества и трябва да кажем категорично, че България е огромен длъжник на българите, а политиците дори могат да бъдат наречени престъпници по отношение на хората, защото упражниха целенасочен икономически генодиц върху тях.
Обединените български майки, които протестираха пред парламента, доказаха на дело гражданското общество. Не забравяме и до днес урока на Кубрат, даден на синовете му – със стрелите. Този урок днес е емблема на държавността – знаете какво пиша на сградата на Народното събрание: Съединението прави силата. Само че къде е това съединение? Къде е днешният хан Кубрат? Както веднага след смъртта му синовете му са се разделили, така и днес българският политик, прекрачил прага на законодателната сграда, бърза да разделя и владее. Едно време политици са ставали богати хора, за които политиката е била меценатство, отговорност, достойнство. Днес политик, депутат вече са девалвирали думи.
Що се отнася до това как да се разрешат проблемите в България, ако можех да дам отговора, щях да стана пожизнен министър-председател (смее се).
Албена Алексиева е журналист.
Била е водеща в радио и телевизия, шеф екип в информационна агенция, а от няколко години работи в интернет сайт за финансови новини и пише специализирани материали за различни вестници и списания. Носител на голямата награда "Журналист на 2007 година" на Българската асоциация на дружествата за допълнително пенсионно осигуряване (БАДДПО).
От две години е и преводач от руски език на богословска литература и редактор на богословски издания. Особено се радва на книгите „Задгробният живот" на монах Митрофан, "Страстите и борбата с тях" на св.Теофан Затворник. Автор е на изданието „Златна книга за Православния пост". В момента превежда ново издание.
Албена оказва и традиционна ПР-подкрепа на Международния Православен песенен фестивал "Света Богородица Достойно есть", който се провежда всяка година в град Поморие и събира повече от 500 гости от страната и чужбина.
Един от проектите, с които се гордее особено много, е информационният сайт за православни новини, анализи и коментари Религия БГ, на който е гл.редактор. Гости на сайта са били едни от най-големите съвременни български и международни духовници. За значимостта на сайта говори и фактът, че Религия БГ получава поздравителен адрес от българския президент и е единствената българска частна медия, на която руският патриарх Алексий ІІ дава интервю.
Г-жо Алексиева, Вие сте един от познатите журналисти, които работят в областта на застраховането и осигуряването у нас и сте редактор в успешната българска интернет медия INSURANCE.BG.
Редно ли е в началото на 21-ви век да говорим за еманципация в България и в какво, според вас, се изразява тя? Живеем ли в мъжки свят, както смятат мнозина?
Въпросът дали е редно, или не, вече създава клише и за отговора и той става предизвестен. Предпочитам да не мисля за еманципацията като за вид полово разделение и ми се иска да се насочим мисленето за еманципацията като за вид независимост, креативност, модерност на съвременния човек.
Дали живеем в мъжки свят? В началото на 21-ви век жените и мъжете в България са равнопоставени и свободни. Затова ако чрез определението за „мъжки свят” се мъчим да оправдаем собствени слабости, тогава може би мъжкият свят би допълнил известите слабости и празноти, които имаме у себе си.
Как бихте определили жените в България през 80-те и 90-те години у нас? Как промените се отразиха на психиката и възпитанието на жените и каква е, според Вас, българката днес?
През последните двайсетина години на българската жена и се наложи да извърви много бързо дълъг път. Както, впрочем, и на българския мъж.
До 80-те години жената в България – служителка, работничка, майка – живееше един сравнително спокоен, уреден и предизвестен, според представите на обществото живот. Преди повратната 1989 година хората бяха възпитани да мислят, че знаят какво е „правилно, добро” и какво – „неправилно и лошо” (друг е въпросът дали това „добро ” всъщност беше „добро” и дали това „лошо” беше наистина такова) и живееха в свят без обществени колизии.
Жената в началото на 90-те години се превърна в част от едно ново начало, тя стана част от промените и прехода, продължил повече отколкото си представяхме в самото начало. Може би и затова ентусиазмът беше толкова грандиозен в самото начало и постепенно през годините за повечето хора се замени с апатия и отчаяние, а за други – с озлобление. И това важи не само за жената, но за цялото общество. Защото в началото на прехода всички се чувствахме като деца, на които предстои нов живот. В този период като че цялото общество се еманципира, в смисъла, за който споменах – усети се независимо и силно. Хората се бяха събудили от някакъв сън, за който дори не подозираха и, отворили очи, вдишаха някакъв нов, ароматен и оптимистичен въздух. Затова българската жена в този период бе силна и мотивирана. По-интересното е обаче как се разви след това. Тя като че ли се клонира на две. Основната жена, „базовият” модел (ако си послужим с препратки към фантастичния жанр) запази много ценни качества – тя остана трудолюбива, остана добра майка и възпитателка, остана нравствена и морална, остана естет. Другата жена, „клонингът” в желанието да скъса с миналото, да бъде модерна и нова, мутира дотам, че измисли нови ценности, нови идеи, нова нравственост, нови приоритети. За съжаление тя заложи собствения си разпад. По-лошото е, че тя предава тези идеи и на своите деца и моделира едно изкривено поколение – безбъдещно, без идеали, „fast food”-поколение – тук и сега, веднага или никога. Поколение, което се дави в майчиното си блато. За жалост, немалко жени отразиха тези дефекти на прехода и посяха вятър, а децата им жънат буря...
Все пак е радващо, че „базовите” модели жени са доста жилави. И че съществуват. Наскоро четох интервю с български PR специалист, в което той представя България като страна на трите „w”-та – wimen, weather, wine. Е, щом жената е един от символите на България, значи Европа ще трябва да се равнява по нас, а не ние по нея...))).
Жената в политиката и бизнеса – как виждате нейното място и кои са качествата, които дават предимство на жените в тази област?
Неотдавна оповестено джендър изследване посочва, че дори в Европа все още незадоволителен процент жени участват в политиката, управлението и бизнеса. В България този процент е още по-нисък, което има своето обяснение: намираме се на Балканите – място със специфичен манталитет и светоусещане.
Смятате ли, че е необходимо да съществува месец, посветен на жената и не е ли логично тогава да посветим празник и на мъжа?
Тази заигравка веднага кара да извиним нестабилното състояние на атмосферата през март с променливата природа на женското настроение. Ама и баба Марта е една – ужас!, няма угодия; а на горките мъже какво им остава, освен да търпят капризите и?)). Добре, че все пак е само 30 дни...
За други март месец е женски заради великия (или гадния) ден 8 март – ден на любимата, майката, колежката или в краен случай жената като понятие. Спорът дали 8 март е празник, или не, вече дори не претендира да е спор. За едни този ден е спомен за Клара Цеткин, Роза Люксембург и правото на жената да е равноправна на мъжа, за други е партийна възможност да политиканстват, за трети е просто повод за празник, за четвърти е ден като всеки друг.
Дали да има месец на мъжа? Ами останалите 11 месеца не ви ли стигат? Впрочем февруари нещо нямаше ли? (това, разбира се, в кръга на шегата).
Коя жена бихте поставили начело на личната си класация от значими хора?
Ще ви разочаровам, като кажа, че нямам класации нито на жени, нито на мъже. Възхищавам се на жената, която е умна, има морал, добра кариера, здраво семейство и е оптимист. Харесвам жените със стил и вяра.
Вие сте един авторите на "Златна книга на Православния пост", една прекрасна книга, чието представяне се състоя и на страниците на нашето списание. Разкажете ни повече за този книга?
Книгата излезе на пазара точно преди началото на Великия пост, а идеята за нея се роди месец и половина по-рано. Разговаряйки с другите двама автори - богослова Дарин Алексиев и филолога Валентина Николова, стигнахме до предстоящия пост и до това знаем ли как да постим като православни. Едни смятат, че може да се ядат мляко и яйца, други – че може да се пости само един-два дни, трети пък възприемат поста като диета, а четвърти се отказват от поста, защото не могат да измислят какво да ядат. Затова решихме да направим една книга, в която да обясним на едно място какво е това пост, кой и кога го е въвел; да обосновем исторически неговото развитие, да обясним същността му и заедно с това да отговорим на най-важните въпроси, които си задава постещия и да облекчим неговия пост с различни кулинарни рецепти. Така от самосебе си книгата бе разделена на три части – първата е историко-богословска, втората са над 100 въпроси на вярващи и отговори на православен духовник и православна кухня, събрала над 200 рецепти. Мога да кажа, че с вещото ръководство на главния редактор – Сливенския митрополит дядо Йоаникий – книгата бе оформена в много стегнат вид и с точни предписания. Така в началото на Великия пост Господ даде да имаме това издание на бял свят. То вече почти се изчерпа, което означава, че е имало смисъл от него. В момента подготвяме и второ разширено и допълнено издание. Когато си мислехме къде да бъде разпространявано, решихме, че основната "таргет група", както е модерно да се казва, са вярващите християни и е най-добре книгата да бъде разпространявана в магазините към църквите. "Златна книга на Православния пост" може да бъде намерена в църковните книжарници.
Споменахте вярващите православни християни в България. Колко са те всъщност и колко е важно, според Вас, да бъдещ вярващ в съвременния свят?
Когато говорим за най-големия проблем на съвременното общество, трябва да кажем, че това е липсата на истинна жива действена вяра. Вярата дава на човек смисъла, верните критерии за живот и ценностните му измерения. Съвременният човек загърби вярата, наричайки я презрително отживелица, „бабини деветини”, изгони от сърцето и душата си Бога, самопровъзгласи се за бог, постави себе си в центъра на своя свят и си повярва.
Човекът, който вярва в Бога, не е сам, не е самотен, не е отчаян. Той не е жител на този свят, а на вечния. Руска експедиция учени правела изследвания как влияе върху човек самотният живот на север. Една вечер членове на експедицията замръкнали при една възрастна баба, самотно живееща в тайгата. Бабата ги приела, нагостила и след вечеря се разприказвали. Учените установили с интерес колко неща не знае бабата от съвременния свят, но колко запазен и бодър бил нейният дух и бистър –нейният ум. Накрая я попитали не е ли страшно човек да живее сам, а бабата отвърнала: „Не знам, аз не живея сама, с мен е Бог”.
Процентът на българите, които напускат страната и се преселват в чужбина е много висок. Според мнозина това води нашата нация към гибел, защото много от живеещите навън са жени, омъжени за чужденци и техните деца постепенно скъсват корените си с България?
По-лошото е да си българин в България, скъсал с корените си. Хората, които емигрират, го правят с цел по-добър икономически живот. Като част от ЕС и България ще се окаже по-добра възможност за много чужденци, които ще дойдат у нас, за да работят и живеят. В този смисъл емиграцията е възможност човек да се превърне в част световното пространство – икономическо и културно.
Най-страшно е всъщност отродяването. Много от живеещите навън българи споделят, че чужбина приема онези българи, които се определят като такива. Никой не обича хората без родина. Затова си мисля, че гибел всъщност можем да наречем загуба на връзката с идентичността и уважението към това, към което принадлежиш.
Ние, българите, обаче сякаш сме податливи към това да се отричаме от себе си. Първият ни възрожденец пише: "Ой, неразумни юроде, поради що се срамиш да се наречеш болгарин"?
Предпочитам да виждам чашата наполовина пълна, а не наполовина празна. Повече от 500 години османско робство не са пречупили българите. България винаги е имала своите заспали и своите будители. За последните си заслужава си да говорим.
А трябва ли човек да успее навън, за да се почувства истински българин и възможно ли е да се реализира в Европа и света, ако не може да го направи в родината си?
В кръга на шегата – никой не е пророк в собствената си родина... Насериозно, мисля си, че както е въпрос на стечения на обстоятелства и подходяща среда, така и на лични качества. По-важното е човек да е образован, креативен и оптимист. Разбира се, не можем инфантилно да се съсредоточаваме само върху личните качества и трябва да кажем категорично, че България е огромен длъжник на българите, а политиците дори могат да бъдат наречени престъпници по отношение на хората, защото упражниха целенасочен икономически генодиц върху тях.
Истина е, че България от десетилетия е раздирана от проблеми и противоречия. Как виждате посоката за реална промяната? Смятате ли, например, че обединените български майки, протестиращи пред Парламента, биха довели до това?
Обединените български майки, които протестираха пред парламента, доказаха на дело гражданското общество. Не забравяме и до днес урока на Кубрат, даден на синовете му – със стрелите. Този урок днес е емблема на държавността – знаете какво пиша на сградата на Народното събрание: Съединението прави силата. Само че къде е това съединение? Къде е днешният хан Кубрат? Както веднага след смъртта му синовете му са се разделили, така и днес българският политик, прекрачил прага на законодателната сграда, бърза да разделя и владее. Едно време политици са ставали богати хора, за които политиката е била меценатство, отговорност, достойнство. Днес политик, депутат вече са девалвирали думи.
Що се отнася до това как да се разрешат проблемите в България, ако можех да дам отговора, щях да стана пожизнен министър-председател (смее се).
