15 Sep 07  |  Етнотуризъм

      В западната литература и кино много често Балканите (по-точно Румъния, България, Турция и Сърбия) са представени като земи, в който се раждат какви ли не демонични същества. Вампирът е родом от Румъния, ние и сърбите сме разбойници, а за турците да не говорим, те са виновни на общо основание, защото са най-големия ислямски народ в Европа. Модерно е какви ли не същества да са родом от тук. Западните творци до голяма степен са привлечени от “ортодоксалното” християнство по нашите земи, както и от това, че Балканите са наследник на една от най-древните култури в Европа. Всичко това ги прави привлекателни за създаване на психотрилъри, в които някой трябва да се бори с демоничен звяр или Сатаната направо. Със сигурност в традиционния български фолклор изобилства от зверове, които са деца на демонични светове и имат за единствена цел да вредят на обикновените хора. Като била дете баба ми се е криела под леглото от страх от кукерите, но колкото и страшни да са те, действията им са насочени в борба именно с тези свръхестествени вредители.
    Вампирът в представата на западняците е изключително страшно същество, в борбата срещу което трябва да се намеси я някой Ван Хелзинг, я накой Блейд. Но това е чуждата представа за вампира, който е един чисто славянски феномен. В традиционните вярвания и обичаи той е широко разпространено същество в територията на цяла етническа България. Естествено, няма нищо общо с граф Дракула и дори не обича да пие кръв. Ето каква е историята и “генеалогията” на вампирите по българските земи, а тя със сигурност не се изчерпва с една варненска гара.
    Сигурно много от вас са се запитвали какъв е смисълът! Защо старите хора правят всички тези ритуални и задължителни действия по време на погребение? Защо спазват строго установен календар след като погребат близките си и се стараят стриктно да изпълняват всички практики, които волята на традицията повелява? Три дена, “шесто” дена и изключително важните 40 дена са изпълнени с практики, а нарушаването на строго установените правила може да доведе до фатални последствия. Това е периодът, в който душата на мъртвеца отива на “ония” свят. До 40-тия ден хората спазват традиционните изисквания от тях и подготвят починалия за пътешествието му нагоре. Душата се отделя на 40-тия ден и ако всичко е наред, може да се каже, че роднини и приятели вече се разделят окончателно с него. Всички обаче трябва да започне още преди самото погребение. Измиване, обличане, чистене, са ритуали от чисто хигиеничен характер. Друг е въпросът, ако котка или някакво животно прескочи трупа. Тук идва и проблема с вампирясването. Ако изкопания гроб също бъде прескочен от животно, то превъплътяването няма как да бъде спряно. В традиционния фолклор вампирът се ражда, когато близките на починалия не са спазвали правилата при погребването и след това до 40-тия ден. Тоест, той е възможно да се появи не от ухапване или мистично присъединяване от страна на други подобни на него, а единствено в следствие на смъртта си. Първоначално, ако роднините бъркат нещо той се появява или в сънищата или в къщата си нощно време като дух. Чука по прозорците, стъпва по дъските на тавана и кара дървото да скърца. Ако е много ядосан “притеснява” живите и малко по-брутално, най-често като отваря и затваря шумно вратите. По презумпция близките разбират какво се случва и въпреки че знаят, че това е духът на техния наскоро починал роднина се страхуват. Ако решите да съчетаете почивката си на село с едно леко етнографско изследване, гарантирам ви, особено в Родопите, Пирин, Рила и Странджа ще се натъкнете на стари хора, които ще ви засипят с подобни истории. Баба Дона от едно среднородопско село ги нарича плътеници. А една друга жена от Смолян ми каза как не знаели какво бъркат с майка си по време на обредите при погребението на баща си, но той бил недоволен. Първо се появявал като дух в къщата, а след като минали 40 дена спрял да ги тормози.
    Истината е, че вампирите са страшни преди да станат такива, още докато са в неплътско състояние и се появяват, за да всяват страх в роднините си. След като минат заветните 40 дена и душата на покойника вече няма как да се качи на горния свят, в него започва обратна метаморфоза. От разлагане той преминава отново към възвръщане на нормалната си плътска форма. Това е още като е заровен в ковчега. След известно време той излиза. Чисто физически прилича на себе си преди смъртта, но има някои изменения. Например окосмяването му е много по-силно отколкото преди това, очите му са зачервени като на недоспал човек. След като се превъплъти отново, той обикновено напуска родното си място и заминава нанякъде, където не знаят какъв е. Странно защо, за да може отново да живее пълноценно сред живите вампирите си избират за професия бръснарството. Насочват се към съседни села и стават бръснари. Хората по никакъв начин не могат да разберат, че те всъщност са мъртви плътенци, много рядко някои от тях миришат по леко неприятен начин. Страхуват се от чесън, но нямат проблем с дневните разходки или среброто като метал. Могат да умрат само от едно единствено пробождане, защото нямат органи, а кожата им изпълнява ролята на нещо като торба, която държи само и единствено кръв. Прободеш ли ги, те мигновено стават на пихтия, от тях остава само локва кръв.
    Баба Дона ми намаза с лъжица една филия ръчен селски хляб, седна срещу мен и се втренчи с малките си светли очи, около които десетки дълбоки бръчки набраздяваха цялото й лице. Столчето й беше ниско, трикрако, а сянката от дворната астма хвърляше черни очертания по малкото й тяло и само очите й отвреме навреме пробляскваха, когато се подаваха между малкото снопове слънчева светлина. От жегата и домашната ракия се бях отпуснал в състояние, в което не приемах нищо със съзнанието си, но предчувствах, че това, което ще чуя е нещо повече от бабини девитини. “Две години – започна тя – след смъртта на баща ми, с майка ми посетихме едно съседно село, защото правят по-голям панаир там и ни трябваше да си накупим някой неща. Още преди да сме слезли от автобуса го видях, татко. Видях го през прозореца, беше излязъл на вратата на бръснарницата, която гледаше точно към мегдана. Тогава бях малка, изтичах по стъпалата, като бутах наредените да слязат хора и се завиках по площада – Татко, татко... Той се обърна към мен, погледна ме кръвнишки и побягна навътре в бръснарницата. Майка ми ме догони и хванахме същия автобус на връщане, за да се махнем колкото се може по-бързо. Години по-късно майка ми ми каза, че това наистина е бил баща ми.”
    Горепосочената история чух в едно среднородопско село през 2004 година. В началото бях малко шашардисан, но с течение на времето слушах истории за срещи с Христос, за битки за демони и посещения на мъртъвци при живите, които бяха толкова много, че нищо чудно да започна да вярвам.