05 Sep 07  |  Други

      Когато някой избира символи, които да рекламират Републиката пред света, сякаш рекламата е силно насочена към Франция и Япония – кисело мляко и роза. Ние от bTOURISM.com смятаме, че списъкът може да бъде много повече попълнен. Един от символите според нас трябва да бъде гайдата, или по-скоро – каба гайдата. Вярно, това е инструмент, който е силно разпространен в целия свят. Подобно на розата историята му тръгва от Индия, въобще през античните за Европа времена гайдата се е радвала на сериозен интерес и използване от страна на азиатски музиканти.
    След като пристига в Европа освен на Балканския полуостров, най-вече България (Родопите, Странджа и Добричко), тя е тачена и във Франция, Шотландия, Италия и други западноевропейски страни. Дори композитори като Рамо и Люли са я използвали в свои опери и балети.
Славяните също са познавали гайдата, за което говорят сведенията на древногръцкия автор Страбон, но тя със сигурност е била използвана и от траките.
    Състои от шест части - мех, главини, духало, гайдуница, пискуни и триставно ручило. Най-важен е мехът. Той е направен от ярешка или агнешка кожа. Според майстори гайдари, уникална е тоналността, когато той е от червено яре. Около него се завързват трите главини и останалите части на инструмента. Главините се правят предимно от дряново дърво или от роговете на елен, коза или вол. Духалото представлява едноставна малка конусовидна тръба със съединителна шийка за вмъкване в главината. На долния край на шийката е поставена малка кръгла кожена клапа. Ако сте виждали как гайдари не надуват постоянно въздух през него, а гайдата свири, не си мислете, че е на плейбейк, тази клапа отдолу служи за задържане на въздуха, когато музикантът си поема въздух. Гайдуницата е частта, която прави възможно това звукът да бъде контролиран по такъв начин, че гайдарят да произвежда мелодия, а не безсмислен режещ звук. Тя се изработва от дряново дърво като на горния край се намира съединителна „шийка”, в което се поставя стройката. На горната част (лицевата страна) са разположени седем пръстови дупки, а на обратната има една за палеца. През най-малката дупка на лицевата страна е прекарана тръбичка от паче или кокоше перо, която тръба гайдарите наричат „глашник” или мърморец”. Пискунът е цилиндрична тръба направена от тръстика, скоклика или бъзово дърво. Той е запушен отгоре с восък или корк, а долния му край е отворен за преминаване на трептящия звук. По дължината на пискуна е прорязано езиче, което е и източникът на звук. Уникалните са намотаните на долния му край тънки памучни конци, който го придържат към гайдуницата, но играят роля и при настройване на звука. Когато са намотани по-нагоре, гайдата издава по-високи тонове. Последната част е ручилото, което също се изработва от дряново дърво, като сливово понякога е алтернатива. То е цилиндрична триставна тръба. Състои се от три различни части, които гайдарите наричат еклмета.     Ето каква е и логиката на произвеждане на смислена музика от цялата тази сложност. Струята въздух, така щедро дарена от страна на белите дробове на гайдаря, се изтласква от меха към пискуните и предизвиква трептене на езичето на пискуна, което преминава в привеждане към трептене на въздушния стълб в канала на гайдуницата и ручилото. Силата на въздушната струя се регулира от въздуха, който гайдаря вкарва през духалото, както и от лакътя, който притиска меха до тялото. Тоновете се определят разбира се и от отпушването и запушването на дупките на гайдуницата.
    Гайдата съвсем не е инструмент, чиито асоциации трябва да са свързани с нахилени младежи по селски или общонационални събори на Рожен. Тя се оказа подходяща за техно музика, а особено сполучлива беше употребата й в "Shoots And Ladders" на Korn. Интересно е как би звучала тя пригодена към пънк, но хубавият стар пънк, а не тип Грийн дей скуул простотии.
    Толкова за уникалността на инструмента и широкото му приложение. Друг е въпросът защо след като е позната в повече от половината свят, тя трябва да бъде съществена част от символите на България. Когато полският посланик Христофор Сбератски минава през българските земи в територията на Османската империя на път за Цариград отбелязва: "... едни скачат, други гайди уловили, а момци и девойки сред свирците пеят...". В годините на робство, на почти нулево образование на балканските славяни, на пълна неграмотност, когато историята се е писала на думи само от подобни на Сбератски пътешественици, фолклорът, и особено музикалният, се превръща в единствен пазител на историческа, родова и културна памет. Така гайдата, редом с гъдулката и кавала , се превръща в инструмента, който най-много съпътства битието на българина и отразява неговото душевно чувство за всичко случващо се наоколо. Химнът на Родопите „Бела съм, бела, юначе”, песента „А га бех мома лефтера” и Нестинарското хоро са музикални произведения, които могат да ни повлияят чисто физически (с настръхване) дори и повече от Емилодимитрововата България и Пашохристовата „Българска роза”. Те са запазени до днес и са стигнали до нас от времена, когато гайдата е отразявала с режещия си звук исторически събития и душевни усещания.