23 Mar 08  |  Забележителности

      Напоследък художествената литература започна да прави невиждана реклама на религиозния туризъм. Редица комерсиални автори разбраха, че е полезно, от финансова гледна точка, да пишат за мистерии, мистики, забулени тайни някъде в пещерите и пустините или пък в самата църква. За доста хора страни като Йордания и Сирия са все по-желана туристическа атракция. Искат да видят лоното на християнството в местата, където преди хиляди години първите последователи на Христос са създавали своите общини, криейки се от едни или други гонения. Лично аз също желая подобно пътешествие, без да се залъгвам, че ще видя овчари прототипи на Паулукоелювия алхимик или че ще попадна на следа, която да ме отведе до Свещения Граал. Сигурен съм и че за по-голямата част от българите, които могат да си позволят отскачане до Близкия Изток, индианаджоунсовските приключения не са мотив, който да ги тласне натам, а по-скоро колоритната култура на екзотичния Ориент. За съжаление обаче подобна инициатива е скъпа и ние от bTOURISM трябваше да потърсим нейна алтернатива в рамките на България. Естествено, насочихме поглед към кърджалийско. Преди да замина за там бях чувал, че в магазините нямало да те разберат, ако кажеш, че искаш хляб на български език. Глупости!!! А и хляб не ви трябва, опитайте от евтините, изключително огромни и люти дюнери. Като етнолог нямам представа и какво значи абсурдното политическото понятие – „български етнически модел”. Но да спрем с политиканстването. В учебниците по история за тази част на Родопите се пише най-вече като за силен религиозен център. Било пълно с останки от древни тракийски фетиши, на които по-късно са изграждани манастирски комплекси и църкви. Всичко това, съчетано с десетките минарета и забрадки сега, допринася за получаване на така нужната ни „йордано-сирийска” атмосфера.
    Тръгнахме без предварителна подготовка и набелязани маршрути и с по един лют дюнер в ръка се въртяхме в центъра на Кърджали, сякаш наистина сме попаднали в друга страна. Вкусът на ориентализма на мястото нахлуваше в съзнанието ми дори повече и от лютия сос на арабското ястие. Хладнината на планината, говоренето на различни езици, стар тип пазари, типично по източен стил, са едни от малкото елементи, които ще ви карат да си спомняте с романтизъм за преживяното. Така, мотайки се безцелно из града и попивайки чара му, стигнахме до квартал „Гледка”, в който се намира и прочутият храмов комплекс „Успение Богородично”, за него преди това само знаех, че поддръжката му е в ръцете на небезизвестния Боян Саръев. Или че там се намира частица от кръста на Христос, която привлича хиляди поклонници годишно. Църквата е в трикорабен стил, който е характерен за голяма част от Южна България. Прави впечатление изборът на цветовата гама, с които са изписани с библейски мотиви стените. Уникално е смесването между синьо и жълто, което е често използвано и при християнски символи в Близкия Изток. Според едно твърдение, жълтото и синьото са предпочитани в Ориента, защото пресъздават цветовете на пустинята, в която небе и пясък се сливат в далечината, за да заприличат на детска морска рисунка. Още влизайки през арката на комплекса, вълнението от семплата, без излишни детайли и натруфеност, красота започна да напира в гърдите ми. Сградата затваря в квадрат малък зелен двор, в който има и изключително малко езеро. Естествено, че всичко е реставрирано в полза на туриста и перфектността е плод на човешки усилия, които трябва рано или късно да дадат своя резултат. Това обаче не пречи, да не бъдем противници на пазарната икономика, дори може да се каже, че е плюс. Скорошната реставрация не влиза в противоречие с усещането за архаично християнство. Стенописите могат да ви въведат в друг свят, на фона на който светлите католически катедрали и тежките позлатени православни храмове могат да ви се сторят като църковна притурка отдалечила се от първоосновата на религията. Високата камбанария стои здраво стъпила на каменните си блокове като символ на отминала средновековна епоха, когато по тези места българите са бранели колкото и земята си, толкова и вярата си. Аз лично никога не искам повече да отсядам в манастир за нощувка, макар и предлагащ всички условия за туриста. Не се чувствам свободен, сякаш някаква сила ме стиска за гърлото и ме кара да се чувствам като богохулник, оставяйки на свято място без нужната доза вяра. За тези, които това не е проблем, в „Успение Богородично” има пригодени за посетители стаи. Мисля, че бяха четиридесет и няколко на брой.
    За наше щастие, целта на пътуването ни се оправда и поне за няколко седмици мога да забравя натрапчивата мисъл за посещение на така сладко звучащата Йордания.