29 Jan 09  |  Здравен туризъм

      Старецът ме гледаше право в очите и разбираше защо съм дошъл. Попитах го как се е научил да бъде чакръкчия. Той започна: “Някога една от ханъмите на пашата си счупила крака. Боляло я, но турчинът не давал на никого да я пипне за да не я мърси с ръцете си. Гаснела туркинята, а неговата душа стенела с ужасните мъки на жената. Заповядал да намерят лекар, който да я изцери, но без да я докосва. Дълго дирили. Идвали и си отивали хора от къдели не, но да наместят крака на ханъмата не могли. Най-сетне до ушите на пашата достигнала мълвата за прочут чакръкчия. Повикали го в, а турчинът недоверчиво го попитал:” Можеш ли да наместиш крака, дето е счупен, ала никак да не го пипаш.”Майсторът се замислил, но отговорил:” Мога, ага. Ала ти на коня си четири дена ни вода ще даваш, ни храна, а на петия ще доведеш ханъмата си при мене заедно с коня.” Така и сторили.

Когато пашата пристигнал, чакръкчията заръчал на ханъмата да възседне коня, а слугите омотали с въже крака й около измършавелия му стомах. Три дни жената не слязла от гърба му. Чакръкчията сипвал храна и вода в яхъра и конят бавно започнал да връща теглото си. Като заяквал, стомахът му се разширявал и накрая така опънал крака на ханъмата, че го наместил. Пашата останал удивен, но още не вярвал в необяснимата ловкост на майстора и затуй заръчал да сложат стомна в торба и да я ударят така, че да се разбие на стотици парчета. Чакръкчията взел счупената стомна в скута си и без да я вади от торбата започнал внимателно да намества парченцата. Скоро тя била цяла. “Научи ме!” – възкликнал пашата като видял това чудо. – “ Искам и аз да имам в ръцете си такова изумително изкуство”. “Не мога, ага. – отвърнал чакръкчията. – Мен никой не ме е учил. Наследил съм го.”...


Последните думи старецът изговори съвсем бавно и внезапно спря. Изми ръцете си на дворната чешма, събра няколко капки в шепите си и ги отърка в очите. Стори ми се, че извършва ритуал. Прегърбен, тромав – краката му отдавна са спрели да го слушат. Главата му е побеляла, а очите му са старчески и ту гледат премерено и мъдро, ту съзлзят като реки и в отражението им се вижда старото гаснещото тяло. Единствено ръцете напомнят за отминалата сила и сръчност. Две огромни длани се подпираха на дървения улей на чешмата. Последвах го към дървената пейка в двора, където стояха малко момче с навехнато ходило и баща му. Разглеждах чаровния селски двор и нищо в обстановката не ми подсказваше за предстоящите, на които имах честта да стана свидетел. Напротив – гостувах в типична селка къща, където всичко се случва по старому, а нравите са все едни и същи.


Не дойдох при този старец за да разбера мистиката на уменията му. Не исках да си обяснявам как човек, който никога не е учил медицина и дори има свои названия за костите може да намести изкълчена ключица, навехнат крак или прищипан прешлен. Реших да го направя, защото исках да бъда свидетел на смъртта на изкуството наречено чакръкчийство. Някога, когато не е имало истински лекари, а само знахари и билкари, вярата в предания и чудодейни способности е била единствената надежда за изцерение. Без лекарства, без съвремените достижения на медицината хората са били принудени да потърсят алтернативно лечение. Опознали са човешката анатомия, овладяли са билките, създали са безброй лековити ритуали. Тичали са при местните знахари с всевъзможни болести, а те лекували както знаели и умеели. Фолклорът им е отдал необходимото значение. Предания и легенди, красиви народни песни разказват през вековете за сакралния танц на русалиите, за изумителните ръце на чъкракчии, за изцеряващите отвари на билкари. Но нашето време е друго. Никой не тича гол около храсти за да им предаде болестта си, а изпива лекарство. Ортопедиите са препълнени от пациенти на пишман-чакръкчии. Чувал съм толкова разкази на пострадали хора – накриво зараснала китка, усукан глезен, напукани кости. Всеки има своя беда, но в разказите им винаги се открива една обща черта – болката. Ужасният спомен от наместването на пострадалата става остава завинаги.


Днес все повече хора гледат на чакръкчийството като на отживелица, заслужаваща да бъде забравена. В по-големите градове просветени в това лечение вече почти не се намират, а по селата са предимно белобради старци. Тези, на които са помогнали ще ги помнят с добро, а другите – ще ги забравят. Далеч от село, внуците им ходят на курсове по английски и испански, практикуват йога и менажират развиващи се фирми. Това, което някога е било занаят, днес е просто минало. За да съществува нещо, необходимо е хората да вярват в него. Изгуби ли се вярата – то изчезва.


    Затова аз сега вървя зад чакръкчията в слънчевия селски двор и се опитвам да вдишам от романтичната атмосфера на мистичния занаят. Едно малко момче е навехнало крака си докато е тичало по хлъзгавите камъни край реката. Народният лечител ще се пошегува за да разсмее насълзеното дете. Ще хване с опитните си ръце глезенчето му и съсредоточено ще издърпа. Детето ще изпищи, а баща му ще изслуша съвета на стареца – “да припечеш няколко филии хляб, да ги напоиш с оцет и резънчета лук и да го превържеш стегнато, а след три дена ще дойдеш при мене.” Той ще запомни всичко и ще направи каквото му е заръчано. В очите му ще видя повече вяра в способностите на самоукия ортопед, отколкото аз някога ще имам дори в най-известния университетски лекар. Ще се сбогувам със стареца с надеждата, че е помогнал на малкото момченце. Аз ще отпътувам при лъскавите аптеки и частните кабинети на големия град. У мен дълго ще стои усещането, че, макар и невярващ, съм се докоснал до едно от най-красивите проявления на българската народна медицина – чакръкчийството.