Първият паметник в София
14 Sep 08 | Забележителности
Един приятел, бесарабски българин от Молдова, ми беше казал, че много харесва София. Забележете, било спокойно и имало много паметници. За спокойствието не съм сигурен, не съм сигурен и колко е бройката на паметниците спрямо държавите в Западна Европа, но явно е Кишинев е доста диво. Тогава се запитах кой е първият паметник в София? Разбира се, нормално е да е свързан с или освобождението, или с Русия. Оказа се, че наистина първият паметник в София е Руски паметник, който се намира до сегашния площад “Македония” и образува кръгово между булевардите “Тотлебен” и “Скобелев”.
Не бе, за съжаление няма култ към Русия в държавата ни. Иван Костов и Евгений Дайнов почти ни убедиха да мразим братушките. Нищо, че най-известната улица в столицата пак носи името на руснак – Графа. Нищо, че няколко от най-хубавите ни паметници са свързани или с руски светии или с руски царе.
Но е нормално първите ни паметници да са руски. Представете си държавата без действаща пазарна икономика, с няколко на брой фабрики и предимно бедно и необразовано население. Така са изглеждали нещата след освобождението.
Нормално е пастрокът ни да вземе първи мерки за изграждането на някакъв вид на София, който да го отдалечи от ориентализма. Руски паметник е построен на 29 юни 1882 година със средства събрани от руския народ. Това не е подаяние, историята се повтаря и не би трябвало да ни е срам, че чужденци са дали пари за първия ни паметник. Както казах, историята се повтаря. Например, сега искаме пари за български овце, крави и свине, за оправяне на калпавите ни пътища и за културни проекти, от френски, немски, малтийски и скандинавски граждани. И не ни е срам от това, дори протестираме и се бием с полицията по този повод. Не се знае кой е проектант на паметника, но градски легенди разправят, че това е Вокар. Ония Вокар, който проектирал паметници в Добрич, Плевен, Разград и Свищов. Ония Вокар, за който аз чух за първи път преди малко. Е, вярно, не можем да кажем, че това е руският Гауди, но сме му благодарни за стърчащия бетон, който тогава се е намирал на края на града. Мястото, мястото, уважаеми читатели, то е много важно. Ако всеки вземе да си слага където си поиска паметници, какво ще стане? Културна анархия в страната!!!
Не щеш ли… Не, паметници не се тургат де да е, а си трябва специално разрешение от общината и стабилна обосновка защо, аджеба, точно там, дявол да го вземе… Руски паметник е сложен там, защото това е мястото, от което Осман Нури паша бяга от София по посока Пернико.
Иначе самият паметник представлява обелиск, четиристенна пирамида с пресечен връх над постамент от три стъпала. От източната страна на обелиска стои мраморен релеф на руския държавен герб и руския военен орден за храброст „Свети Георги“ (Георгиевски кръст).
Издълбан е надписът „В царствованiи Александра II-го императора всероссiйского волея и любовью его освобождена Болгария 19 февраля 1878 года“. На западната му страна е вградена втора плоча с надпис „Не намъ. Не намъ, а имени твоему. 1877 — 1878“.
Стига толкова история, кому е нужна, зададе първи въпроса Андрей Райчев в един от хилядите сутрешни блокове, на които е гостувал. Какво е паметникът сега? Естествено, малко по-надолу е една от най-модерните придобивки на София от последните години – МОЛ-ът. Нищо, че вече станахме МОЛ-държава. Един приятел от Варна ми се хвалеше, че имали повече от София. Скапан местен МОЛ-патриотизъм, в Костенец никога няма да има за какво да се почувстват горди. Малко по-надолу е площад “Македония”. Там, около бул. “Ботев” се намират травеститите. Ония дългокраки цигани, с много хубави задници и не лоша визия, които всички сме гледали в предаванията на Карбовски.
Доскоро около Руски паметник имаше най-много бардаци на квадратен метър в Републиката. Той се пада в зоната на втория пръстен на центъра. Понеже е там, понеже има много бардаци и травестити, нормално е да има и много заложни къщи, както и игрални зали.
Все пак Руски паметник заема важно място в субкултурната история на столицата, особено в края на комунизма. Карето между него, Петте кьошета и църквата “Св. Георги” е много важно за късно дошлата хипария в страната.
Иначе, понеже влиза в границите на широкия център, около него могат да се открият много ценни останки за живота на средната буржоазия в България. Там са били настанявани писатели, учители, чиновници, по-малки адвокати и всички ония, които влизат в широката графа “интелектуалци”.
Руски паметник вече не носи спомена за освобождението, не напомня за срамно бягащ паша към Перник и не е символ на българската благодарност към Русия. Сега паметникът е олицетворение на шаренията, която може да се види в една балканска столица. Казина, травестити, проститутки, средна буржоа, на пет минути от НДК, той е на едно от най-красивите места в София.
Един приятел, бесарабски българин от Молдова, ми беше казал, че много харесва София. Забележете, било спокойно и имало много паметници. За спокойствието не съм сигурен, не съм сигурен и колко е бройката на паметниците спрямо държавите в Западна Европа, но явно е Кишинев е доста диво. Тогава се запитах кой е първият паметник в София? Разбира се, нормално е да е свързан с или освобождението, или с Русия. Оказа се, че наистина първият паметник в София е Руски паметник, който се намира до сегашния площад “Македония” и образува кръгово между булевардите “Тотлебен” и “Скобелев”.
Не бе, за съжаление няма култ към Русия в държавата ни. Иван Костов и Евгений Дайнов почти ни убедиха да мразим братушките. Нищо, че най-известната улица в столицата пак носи името на руснак – Графа. Нищо, че няколко от най-хубавите ни паметници са свързани или с руски светии или с руски царе.
Но е нормално първите ни паметници да са руски. Представете си държавата без действаща пазарна икономика, с няколко на брой фабрики и предимно бедно и необразовано население. Така са изглеждали нещата след освобождението.
Нормално е пастрокът ни да вземе първи мерки за изграждането на някакъв вид на София, който да го отдалечи от ориентализма. Руски паметник е построен на 29 юни 1882 година със средства събрани от руския народ. Това не е подаяние, историята се повтаря и не би трябвало да ни е срам, че чужденци са дали пари за първия ни паметник. Както казах, историята се повтаря. Например, сега искаме пари за български овце, крави и свине, за оправяне на калпавите ни пътища и за културни проекти, от френски, немски, малтийски и скандинавски граждани. И не ни е срам от това, дори протестираме и се бием с полицията по този повод. Не се знае кой е проектант на паметника, но градски легенди разправят, че това е Вокар. Ония Вокар, който проектирал паметници в Добрич, Плевен, Разград и Свищов. Ония Вокар, за който аз чух за първи път преди малко. Е, вярно, не можем да кажем, че това е руският Гауди, но сме му благодарни за стърчащия бетон, който тогава се е намирал на края на града. Мястото, мястото, уважаеми читатели, то е много важно. Ако всеки вземе да си слага където си поиска паметници, какво ще стане? Културна анархия в страната!!!
Иначе самият паметник представлява обелиск, четиристенна пирамида с пресечен връх над постамент от три стъпала. От източната страна на обелиска стои мраморен релеф на руския държавен герб и руския военен орден за храброст „Свети Георги“ (Георгиевски кръст).
Издълбан е надписът „В царствованiи Александра II-го императора всероссiйского волея и любовью его освобождена Болгария 19 февраля 1878 года“. На западната му страна е вградена втора плоча с надпис „Не намъ. Не намъ, а имени твоему. 1877 — 1878“.
Стига толкова история, кому е нужна, зададе първи въпроса Андрей Райчев в един от хилядите сутрешни блокове, на които е гостувал. Какво е паметникът сега? Естествено, малко по-надолу е една от най-модерните придобивки на София от последните години – МОЛ-ът. Нищо, че вече станахме МОЛ-държава. Един приятел от Варна ми се хвалеше, че имали повече от София. Скапан местен МОЛ-патриотизъм, в Костенец никога няма да има за какво да се почувстват горди. Малко по-надолу е площад “Македония”. Там, около бул. “Ботев” се намират травеститите. Ония дългокраки цигани, с много хубави задници и не лоша визия, които всички сме гледали в предаванията на Карбовски.
Доскоро около Руски паметник имаше най-много бардаци на квадратен метър в Републиката. Той се пада в зоната на втория пръстен на центъра. Понеже е там, понеже има много бардаци и травестити, нормално е да има и много заложни къщи, както и игрални зали.
Все пак Руски паметник заема важно място в субкултурната история на столицата, особено в края на комунизма. Карето между него, Петте кьошета и църквата “Св. Георги” е много важно за късно дошлата хипария в страната.
Иначе, понеже влиза в границите на широкия център, около него могат да се открият много ценни останки за живота на средната буржоазия в България. Там са били настанявани писатели, учители, чиновници, по-малки адвокати и всички ония, които влизат в широката графа “интелектуалци”.
Руски паметник вече не носи спомена за освобождението, не напомня за срамно бягащ паша към Перник и не е символ на българската благодарност към Русия. Сега паметникът е олицетворение на шаренията, която може да се види в една балканска столица. Казина, травестити, проститутки, средна буржоа, на пет минути от НДК, той е на едно от най-красивите места в София.