19 Aug 08  |  Събития

      Пътуването без сигурна причина има особено странно и приятно очарование – пълната липса на мотивация. Задвижван единствено от самото движение, умът започва да търси събития и оправдания за нещото, в което се намира. Особено силна е загубата на връзка, когато се клатушкаш в междуселско автобусче, обграден от безумни празни приказки, от фешъни, обикалящи от едно място на друго, защото чалгата там е по-различна. Ужасяващо много ентусиазъм се изисква да не се изсулиш от пълното с миризма на спарено, с жега и гадна пот (основно моя, модерните хора нямат потни жлези, явно се премахват с епилацията). Знаех, че трябва да стигна Бургас, в каквото и състояние да се намирам, но пътуването до него нямаше как да не бъде варварско преживяване. Ентусиазмът ми се крепеше на факта, че дори и изкривено от махмурлука и сутрешната бира, съзнанието ми не можеше да си представи какъв ще бъде първият български западен и прилежен музикален фест.

Красивото беше, че и никой друг не можеше да го види в главата си, сигурно дори и организаторите. Не беше сигурно, че на плажа, покрит с кранове, мазут и реликви ще има стейджове, банди, ериа, чилаут зоун и мийтинг пойнт и всичкото това „като на екзита, братле”. Когато си прекарал достатъчно дълго време в забравен от бога пущинак, срещата с града, особено съветския черноморски такъв, е особено шокиращ. Гореспоменатата MTV концепция беше в абсолютен разрез с панелките и хранителните магазинчета под тях, модерният, европейски фест, е свикнал с курортните градчета на френската Ривиера, с местата за отдих на лордове и кино-звезди, нашата национална представа за курорт се свързва с евтините джапанки и накацаните от оси кайсии, с милиони скъпи хотели, в които немци и англичани се разхождат като пияни духове, свързан е с дискотеки пълни с преуспяващи тарикати и черни катафалки, прекалено големи за малките крайморски улички. Господи, как по дяволите щеше MTV да се пребори със следите от двадесет години преход. Не, че има нещо лошо в това, просто е несъвместимо. Това несъвместимо минаваше покрай мен в цялата си плътност и очебиен абсурд – молът в Слънчев бряг, няколкото петзвездни хотела, застанали в редица до мелницата на Несебър, чалгата, която сякаш бликаше от земята, където и да стъпиш. Обграден от ужасните факти, никой не може да повярва, че има и друго.

Бургас и морето е място пълно с добри хора, красиви места и пр. хубави неща, но важен бе феста. Истината е, че винаги съм посещавал концерти, като за мач – изпиваш колкото можеш повече бира по пътя, опитваш се да си пееш и крещиш заедно с нея. Заставаш на входа, гледаш идващите и се чудиш с кого ще се сбиеш. Самият вход бе специално подготвен да допринесе за атмосферата – заграждения, каса с билети за сектора (ериа, един вид), хора пият по пейките. Когато ти скъсат билета и те проверят за оръжие, единственото нещо, за което мислиш е дано „наште бият днеска, че изпадаме иначе, брат!”. И тогава се изсипваш бос върху пуст плаж и френски музиканти свирят доста приятна ска на 20-тина човека. Съвсем различно място, наистина. На българската сцена, далеч от това странно място, някакъв малоумник, убеден, че е рапър, крещеше абсолютни небивалици на недоумяващи хора. „Ще убия копелето с пясък” – бях убеден в това, продължаваше да нарежда, докато аз планирах да хвърля нещастният труп в залива от водно колело. Тогава се появи и първата голяма група на феста Animassacre (Aнимасака, един вид). Предстоеше свръхпредставление и не казвам това, само защото хората са ми приятели. Групата прави особено брутален електронен хардкор, който рядко чуваме по дискотечките. Грешка – никога. Симо има достатъчно злоба и енергия, за да обезглави и след това изнасили половината население на родното си място. Ще пикае върху обезкостените трупове и ще си тананика без угризение, докато не приключи с цялото забавление и в радиус от километри не остане човешко същество. И тази агресия той хвърля напълно в музиката си. Нощта бе пристигнала и мрака се цепеше от бруталната енергия, която хвърляше озвучението. Изведнъж почти всички преминали през входа се събраха точно около тази сцена. „Ей тая песничка и почваме хаусчето”. Усмихва се загадъчно това красиво момче и отново агресията се разтича по мокрия пясък като кръв на абортиран зародиш. Дум, дум, дум и хората се клатят немислещи и преживяващи. „Всички искат агресия, човек, тука им се дава, даже е позволено, ако щеш вярвай, ама всичката агресия в хората се събира като в цирей и хора като тия ще го спукат. Не ми се мисли какво ще е тогава” някой ми крещеше това в ухото. Само още няколко песни и всички ще поискат да изядат всички пясък на плажа, да смачкат оградата за водата и да преместят цялото нещо някъде другаде. Когато си там си сигурен, че това ще стане рано или късно. И нищо чудно, че групата ще спечели music stage състезанието, на чиято сцена бяха.

След това участие нещата взеха критичен обрат. На главната сцена едно симпатично изглеждащо обратно момче от една гравитационна бг банда се размахваше наляво-надясно без особено желание. Беше му скучно и уморено след всичката евтина дрога, която бе основен двигател на парти живота му досега. Пичовете свиреха без интерес и какъвто и да е било ентусиазъм. Излизаш, изсвираш си нещата и ти плащат, отиваш на работа, бичиш 3 кубика дъски и ти плащат, разхождаш се вечер по плажа, пиян немец те оправя и ти плаща, нямаше значение с какво се занимават, хората са занаятчии, отнели всеки възможен романтизъм от тази дума и да се лансират като музиканти явно е една от най-големите им практически шеги в живота. Красивото е, че всички схващаха шегата и докато някой се правеше, че свири, те всички се правиха, че ги слушат. И след клизмата дойде време за едно доста сериозна група – Sisters of Mercy. Музикантите направиха почти двучасово шоу – без почивки, без забавяния, без ебавка – направиха това, което правят от наистина много време и го изпълниха прекрасно. Ако и човек да не е почитател на подобен род музика, при подобен концерт е задължен да признае това, което правят. Тъжното на прекрасното изпълнение беше липсата на адекватна публика, която да допълни събитието. Пред сцената се бяха наредили всички готи, кръстосвали някога България – с черни дрехи, черен грим, черни потници и черни мрежести чорапи и гащи те бяха дошли да се покажат. Съзнанието на подобни типове не се отличава по нищо от това на фешъни и пр. прослойки освен по метода на обличане. Майната им, скодоумието им ги лиши от едно прекрасно събитие.

Фестът продължи в празничната атмосфера на селски събор – с клоуни и балони, със здрав дръм и бас и добри неща на българската сцена, която беше една от хубавите изненади. Но те отстъпиха място на видението за цирея, който се спуква и залива целия свят с кръв и лимфа. Гледайки прашните улици, пълни със сиви от сивотата на живота си лица, лица дори на млади хора, никой не може да повярва, че някой, някъде е способен на нещо. Глупавите роботи, живеят с мравуначния си свят, който все повече и повече нагаждат с цел задоволяване на основните си нужди.

В гората две дървете живееха едно до друго. Първото бе право и красиво, другото изкривено и странно. Хубавото дърво се присмиваше на другото „Виж се какъв си болен, изкривен и глупав. Не като мен.” И един ден в гората пристигнаха дърварите и техният шеф каза „Искам да ми отсечете всички прави дървета”. И остана само кривото и странно, което растеше здраво нагоре, извивайки се около собствената си кривина. Първата вечер на това странно нещо ми напомни, че още в гората има изкривени и странни дървета и че когато бомбата падне, за да изчегърта всичката останала ненужна шлака, аз ще съм някъде, обратно в пущинака и ще бия бира. Трябваше да избягам от цивилизацията и прилежащата й гора още тази сутрин!