31 Jul 08  |  Градски туризъм

      Една дебела циганка вървеше, нагънала ръкави и разперила ръце. Очите й се въртяха във всички посоки и кълнеше ту на турски, ту на български. В центъра на Хасково има едно фонтанче, дете държи рибок, а от устата на рибока струи вода. Естествено, детето е голо и с къдрава коса. Там, на фонтана, се събират търговци на злато. Турци, малко по-мургави от нормалната за етноса им пигментация, стоят по цял ден и чакат поредния клиент. Този път вниманието им беше фокусирано върху една дебела циганка, която беше загубила детето си. „Анаааа” – викаше тя отвреме на време и поглеждаше с надежда към насядалите златопродавачи. „Тая лудата циганка, като се върне мъжът й гледай какво става” – каза един от търговците и всички вкупом се съгласиха, че определено заслужава не какъв да е бой, ами направо смилане. Като говориха за нея, го правеха на български и леко ме поглеждаха. По някое време превключваха на турски и пак ме поглеждаха, но по-уплашено. Явно говориха за златото си, защото чувах през едно две изречения „алтън”. Като се замисли човек, няма смисъл от тоя английски в България, няма смисъл и от руския, който е бил налаган по време на комунизма, трябва да се засили изучаването на турски, от Атака да ме извиняват. Тия могат да те метнат когато си искат. Говорят си и двата езика и много добре осъзнават как те омотават в кашата от думи. А когато са търговци, това е кофти съчетание. На пейката преди няколко дена най-много от всичко исках да ги разбирам. Циганката се била отплеснала да гледа златото на господата до мен. В това време малкият запрашил накъдето си поиска. Аз също съм на мнението, че мъжът й трябва да й метне един кютек. Дано да го е намерила, че само още едно малко циганче липсва по улиците на Хасково.

Градът е хубав, хората малко сопнати, особено в сферата на обслужването, но определено това е един от най-чаровните градове в Републиката. Улиците са тесни, а като се има предвид икономическото му развитие в последните години, задръстванията са почти неизменна част от пейзажа. Хасково бил градът на Богородица, това за християните, мюсюлманите могат да се похвалят, че там се намира една от най-старите джамии на Балканите, а според имама, дори най-старата. Била построена през 763 година по техния календар, прибавяме още 622 и на мен не ми се смята. Джамията е малка и неугледна, баш в центъра, на сграда й има магазин, на който гордо стои надпис „Кокони”. Човек може да си помисли, че не е действаща. Опасана е от бутици, както и дюнерджийница, чието меню е повече на турски, отколкото на български. „Бир дюнюр” предполагам, че трябва да е репликата, но не съм сигурен. Само минарето й стърчи както си иска насред тоя център и е леко наклонено, но имамът казва, че няма проблем, нямало да сцепи нечия глава на възпитан гражданин.

На фонтана с рибока дойде един циганин, искаше да си купува злато. Дебел турчин стана и извади от дълбокия си вътрешен джоб ланец, чиято дебелина може да си съперничи с тази на китката ми. Говориха, въртяха глави, а друг турчин до мен започна да щрака на евтин китайски калкулатор. „657 лева и 50 стотинки” каза на перфектен български. Много бе, мама му стара, помислих си аз и се зарадвах, че накрая намерих тема, за която да се заприказвам с тия хора. Тогава се чу звън. Камбанен звън. Отмери само два пъти. Странна работа! В селата това е нормално. Един път за дете, два пъти за жена и три пъти за мъж. Но Хасково е град с над 100 хил. човека население и коя пък жена трябва да е починала, чак камбаната на центъра да се раздрънчи за нея. Есил Дюран! А и не бях видял църква толкова наблизо. След няколко минути и имамът на старата джамия разля мазно гласа си по центъра. Викам, тоя човек нещо на камбаната се дърви. Оказа се, че камбаненият звън е от общината, по-точно от часовниковата кула. А ония си пее, защото си му е време за някоя от петте молитви. Досущ като журналист от БТВ тръгнах да търся някъде етнически конфликт. Ако не бях разбрал какво се случи, сега щях да пиша за моралните устои на българина от Хасково и щях да се изкарвам най-ценностния тип, който някой някога може да прочете Но такива конфликти няма. Иначе не му отива на града да бъде с толкова часовници. Има един слънчев, нов новеничък. Да го гушнеш, стига върхът му да не стърчи като фалос, сочещ терасата на скромна самотна жителка, вероятно мома. Малко по натам има един, пак е нов, тоест, не е възрожденски. Висок, както си трябва, с железа и бетонени тежести, които сформират скулптура. Там хубавите хасковлийки имат срещи с хубавите си съграждани. Третият е този на общината с камбаната, която може да стане двигател за творчески достижения на млад творец. Не му отива на града да има толкова часовници, защото там никой не бърза. Улиците са завладени от спокойствие, което може да бъде такова само с намесата на турска народопсихология. Правят впечатление и кантарите. Насядали дядовци и баби с по един кантар пред себе си и по цял ден зяпат. Само броеницата им липсва. Нормално, като се има предвид, че в Хасково е една от най-добрите школи по борба. Очакваш бъдещите олимпийци да се претеглят още на центъра и направо да започват с токатите.

Голяма част от центъра е запазен в някакъв му еврейски вид, с който предполагам, че Хасково се е снабдил около началото на миналия век. Характерни за това време търговски улици са запазени, нещо като „Пиротска” в София, само че магазините са други. Вече няма брашно от чувала, олио от бурето, шкембеджийница, сол на килограм и виснато като на простор месо. Сега хората предпочитат животинският продукт да е под формата на кожа и да става за обличане на ходилата. Картинката е красива, особено със стърчащите минарета на двете джамии в центъра. Популярната песен на Тодор Колев и на „Черно фередже” е градски фолклор. Родена е в нечие общо съзнание, най-вероятно на жителите на Харманли или Чирпан. Защото освен „цигани, турци, арменци”, в Хасково има следи и за много други, оставили част от бита си, когато и да са минали, колкото и да са останали.

Точно си мислех, че би било много интересно да проведа един разговор с турски търговци на злато в Хасково, а и че никога не съм го правил, когато някакъв техен шеф секна всякакви мераци за каквото и да е било. Темето му беше отсякано и плоско, горд потомък на бей от Османската империя. Толкова плоско, че можеш ъгли да мериш с главата му. Дойде, накичен като коледна елха на арабски шейх и с няколко красноречиви физиономии ми показа, че е време да бягам. Апаратът и малката камера бяха прибрани, но тоя тип усети какво има в тях. Не се направих на смел и изчезнах. „Добре дошли в града на Богородица” беше слоганът, който ме накара да остана по-дълго, за да видя град на какво е Хасково. Не е на Богородица, поне според мен, или поне не в този смисъл, в който биха го разбрали в Италия и Южна Америка. Наличието на най-голямата статуя на Светата Майка не го прави такъв. Дори може да бъде много повече показател за грандомания. Град на какво е Хасково? Капитан Петко Войвода посреща автобусите, на чиито табели пише Бурса, Измир, Истанбул и не им се гневи, даже никак. Хасково е градът на Балканите и монументът трябваше да е друг. Някъде покрай тракийската музика, джамиите, Божията майка, еврейските останки в центъра, хубавия му вид, асфалтираните улици, красивия театър, безброй многото паркове, спокойната атмосфера, минералните извори, тракийските и римските останки, школите за борба, забрадките, хубавите момичета и множеството модерни заведения, остава само една мисъл. Мисълта, че това си е баш балканският град за Балканите. В ония смисъл, в който искат да го възприемат на Запад. Както казва професор Матанов, „Балканите са като пъстра черга в етническо, културно и религиозно отношение.” Ако е така, Хасково е доста добре изтъкан килим.

Посвещавам материала на женицата, която си заряза билките и медовете, за да ме изпрати почти до автогарата!

Временно снимките са от haskovo.bg