рейтинг 
общо гласували: 0
общо гласували: 0
130 години неправда - Берлинският конгрес
11 Jul 08 | Други
След пленяването на армията на Осман паша в Плевен през декември 1877 година, Османската империя признава поражението си и призовава руската страна към мир. Преговорите в Казанлък през януари 1878 г. се провалят, тъй като османските пълномощници отхвърлят условието на Русия за създаване на самостоятелно българско княжество в границите на българския етнос, което да е по площ не по-малко от териториите, посочени от Великите сили на Цариградската конференция в края на 1876 година. На 19 февруари (3 март нов стил) в Сан Стефано (днес село Йешилкьой) граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна и от външния министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей от страна на Османската империя, около 17 часа подписват прелиминарен мирен договор между Русия и Османската империя, който слага край на Руско-турската война от 1877-1878. Договорът урежда обособяване на българска държава след близо пет века османско владичество. Под първа точка на протокола е записано:
България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите приети от Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османската армия там повече не ще се намира.
Западните Велики сили реагират остро на този договор, като обвиняват Русия в едностранно разрешаване на "Източния въпрос", свързан с подялбата на Османската империя и контрола в Близкия изток. Великобритания, Италия и Франция се обявяват против излаз на България на Бяло море по подозрение, че с това Руската империя ще опита да контролира средиземноморския трафик. Англичаните обявяват предвоенни действия и започват съставяне на два военни корпуса, които да атакуват през Суетския канал и Индия. Австро-Унгария недоволства от създаването на българска държава, в която присъства областта Македония, към която има стари апетити.
Неуспехът на делегацията на Игнатиев поставя Русия в непосредствен военен конфликт със Западните Велики сили. В Петербург пристига телеграма от Берлин, в която немският канцлер предлага да бъде посредник при широк диалог между засегнатите страни. Условието е войските на враждуващите страни да бъдат изтеглени на равно разстояние от Истанбул. След тежката война с Турция, икономическите загуби и епидемията от тиф, която покосява руската армия, в Петербург нямат друг избор освен да се съгласят на преговори.
На 27 април 1878 година руското правителство взема решение да изпълни исканията на Австро-Унгария относно България, с цел да избегне конфликт. Главни противници на решението са граф Игнатиев и канцлерът Александър Горчаков, но мненията им не се поставят на дневен ред. След преговори с Великобритания е постигнато споразумение, според което Южна Бесарабия, Карс и Батум преминават към Русия. Британците обаче искат от своя страна България да бъде разделена на две по линията на Стара планина. Разделянето на новосъздадената България е прието след подписване на тайна конференция между Англия и Русия.
Германия се залага като посредник на преговорите между враждуващите страни и посреща в Берлин дипломати на Обединеното кралство, Австро-Унгария, Франция, Германия, Италия, Русия и Османската империя, Гърция, Сърбия, Румъния и Черна гора. От всички засегнати страни в спора България единствено няма свой представител. Берлинският конгрес започва на 13 юни и завършва на 13 юли, като краен резултат от него е ревизията на Санстефанския прелиминарен мирен договор с подписването на Берлинския договор. Той има 6 основни акцента:
Територията на юг от Стара планина до Родопите се обособяват в автономна провинция под името Източна Румелия ( Територия 35 хил. кв. км. Население 816 000 души), а управлението й се възлага на генерал-губернатор, избиран от Високата порта и Великите сили. Автономията трябва да сформира Областно събрание, избрано от местното население.
За Македония и Одринска Тракия не са предвидени никакви териториални промени. По силата на Берлинския договор, Османската държава се задължава единствено да проведе административна реформа за уеднаквяване на правата на християнското и мюсюлманското население.
Територията около градовете Пирот и Враня се предават на Сърбия, като компенсация за Босна и Херцеговина, която Австро-Унгария окупира за срок от 30 години. Румъния получава северна Добруджа, като компенсация за Бесарабия, която се присъединява към Русия. Берлинският договор признава независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора, които обаче се задължават да покриват съответна част от външния дълг на Османската империя.
В Русия са недоволни от подписването на Берлинския договор, защото смятат, че получават твърде малко, но самото присъствие на масата за преговори като равноправен партньор отново връща славянската империя на международното дипломатическо поле, след провала на Кримската война от 1856 година.
Без да са пролели капка кръв, Западните Велики сили решават окончателно въпроса за разпределение то османското наследство - Англия окупира Кипър, а Австро-Унгария окупира западните Балкани, заедно с бреговата ивица по Адриатическо море.
Съседните на България страни получават независимост и увеличават амбициите си за териториално разширение, недоволни от постигнатите резултати на масата за преговори.
Бурето с барут на Балканите е поставено. Историята следва да бъде написана. Последиците от неправдата, наложена с Берлинския конгрес, както и собстевинте им националистически амбиции "тровят" живота на балканците и до днес. За българите мечтаното единение на Мизия, Тракия и Македония става невъзможно. Завинаги!
След пленяването на армията на Осман паша в Плевен през декември 1877 година, Османската империя признава поражението си и призовава руската страна към мир. Преговорите в Казанлък през януари 1878 г. се провалят, тъй като османските пълномощници отхвърлят условието на Русия за създаване на самостоятелно българско княжество в границите на българския етнос, което да е по площ не по-малко от териториите, посочени от Великите сили на Цариградската конференция в края на 1876 година. На 19 февруари (3 март нов стил) в Сан Стефано (днес село Йешилкьой) граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна и от външния министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей от страна на Османската империя, около 17 часа подписват прелиминарен мирен договор между Русия и Османската империя, който слага край на Руско-турската война от 1877-1878. Договорът урежда обособяване на българска държава след близо пет века османско владичество. Под първа точка на протокола е записано:
България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите приети от Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османската армия там повече не ще се намира.
Западните Велики сили реагират остро на този договор, като обвиняват Русия в едностранно разрешаване на "Източния въпрос", свързан с подялбата на Османската империя и контрола в Близкия изток. Великобритания, Италия и Франция се обявяват против излаз на България на Бяло море по подозрение, че с това Руската империя ще опита да контролира средиземноморския трафик. Англичаните обявяват предвоенни действия и започват съставяне на два военни корпуса, които да атакуват през Суетския канал и Индия. Австро-Унгария недоволства от създаването на българска държава, в която присъства областта Македония, към която има стари апетити.
Неуспехът на делегацията на Игнатиев поставя Русия в непосредствен военен конфликт със Западните Велики сили. В Петербург пристига телеграма от Берлин, в която немският канцлер предлага да бъде посредник при широк диалог между засегнатите страни. Условието е войските на враждуващите страни да бъдат изтеглени на равно разстояние от Истанбул. След тежката война с Турция, икономическите загуби и епидемията от тиф, която покосява руската армия, в Петербург нямат друг избор освен да се съгласят на преговори.
На 27 април 1878 година руското правителство взема решение да изпълни исканията на Австро-Унгария относно България, с цел да избегне конфликт. Главни противници на решението са граф Игнатиев и канцлерът Александър Горчаков, но мненията им не се поставят на дневен ред. След преговори с Великобритания е постигнато споразумение, според което Южна Бесарабия, Карс и Батум преминават към Русия. Британците обаче искат от своя страна България да бъде разделена на две по линията на Стара планина. Разделянето на новосъздадената България е прието след подписване на тайна конференция между Англия и Русия.
Германия се залага като посредник на преговорите между враждуващите страни и посреща в Берлин дипломати на Обединеното кралство, Австро-Унгария, Франция, Германия, Италия, Русия и Османската империя, Гърция, Сърбия, Румъния и Черна гора. От всички засегнати страни в спора България единствено няма свой представител. Берлинският конгрес започва на 13 юни и завършва на 13 юли, като краен резултат от него е ревизията на Санстефанския прелиминарен мирен договор с подписването на Берлинския договор. Той има 6 основни акцента:
Територията на юг от Стара планина до Родопите се обособяват в автономна провинция под името Източна Румелия ( Територия 35 хил. кв. км. Население 816 000 души), а управлението й се възлага на генерал-губернатор, избиран от Високата порта и Великите сили. Автономията трябва да сформира Областно събрание, избрано от местното население.
За Македония и Одринска Тракия не са предвидени никакви териториални промени. По силата на Берлинския договор, Османската държава се задължава единствено да проведе административна реформа за уеднаквяване на правата на християнското и мюсюлманското население.
Територията около градовете Пирот и Враня се предават на Сърбия, като компенсация за Босна и Херцеговина, която Австро-Унгария окупира за срок от 30 години. Румъния получава северна Добруджа, като компенсация за Бесарабия, която се присъединява към Русия. Берлинският договор признава независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора, които обаче се задължават да покриват съответна част от външния дълг на Османската империя.
В Русия са недоволни от подписването на Берлинския договор, защото смятат, че получават твърде малко, но самото присъствие на масата за преговори като равноправен партньор отново връща славянската империя на международното дипломатическо поле, след провала на Кримската война от 1856 година.
Без да са пролели капка кръв, Западните Велики сили решават окончателно въпроса за разпределение то османското наследство - Англия окупира Кипър, а Австро-Унгария окупира западните Балкани, заедно с бреговата ивица по Адриатическо море.
Съседните на България страни получават независимост и увеличават амбициите си за териториално разширение, недоволни от постигнатите резултати на масата за преговори.
Бурето с барут на Балканите е поставено. Историята следва да бъде написана. Последиците от неправдата, наложена с Берлинския конгрес, както и собстевинте им националистически амбиции "тровят" живота на балканците и до днес. За българите мечтаното единение на Мизия, Тракия и Македония става невъзможно. Завинаги!
