02 Jul 08  |  Общество

      Познавам хора, които с месеци не се излизали от “Люлин”, познавам хора, които два пъти са ходили на море през живота си. Познвам и такива от София, които никога не са се качвали на лифта за “Алеко”... Изобщо, познавам страшно закрепостени хора, които от 20 годишни се забиват някъде между работата, сайтовете за запознанства и телевизията. (Не)движението е най-неприсъщата форма на човешко поведение, дори и Сократ го е казвал, а не е напускал Атина. Това е антиеволюция, защото търсенето е в основата на човешкия прогрес, а безпътието го свързвам с някакъв вид гнусна инертност.

Божидар Антонов успя да пребяга България за един месец, айде, като добавим и малко повече от ден. Отиде на места, които много от нас никога не са виждали. Вече гледа на Републиката по съвсем различен начин, и има защо. Срещна се с хора, опозна местности, за които ние няма да завием от главния път по магистралата. Познава чешми и беседки, планински преходи, видя градовете и успя да вдиша от аромата им. Запозна се с цяла България, с нейната атмосфера по различните краища. Чу диалекти, видя различни видове къщи, срещна гостопримство, за което само е чувал, че съществува.

Опънали палатката по пътя Одърне-Ветринци, за да си починат и се натъкнали на къща в близост. Помолили старата жена да ги пусне да се изкъпят, а тя не ги оставила докато не се нахранят и не преспят. Забележете, в къщата освен жената са били двете й внучета, едното на три години, а другото сега ще бъде във втори клас. Познавам хора, които не познават съседите си и рядко ги канят на гости. Аз няма да пусна трима брадясали и вмирисани типа в къщата си. Може даже да ги набия профилактично, ще им кажа да ми се махат с тия евтини методи за обикаляне на страната и ще им надяна морска сол в задника. Не за друго, ами искам да запазя телевизора, а и съм чел “Хладнокръвно” на Труман Капоти. Само че бъркам, истината си личи, тя си има аура, няма нищо по-лесно от това да отгатнеш какви са намеренията на непознатия. Той си ги таи, а когато са лоши, притеснението се изписва на лицето му. Оная гузност в старата поговрка за крадеца и запалената шапка. Божидар го посрещнаха в Смолян, в Плевен и на още много места. Той си е здрависал ръката за последния месец с повече хора отколкото президента Първанов. Спечели си приятели, на които ще се обади утре, ще се напият заедно и чак тогава ще разберат колко са различни, но пак ще си останат приятели. Познавам хора, за които виртуалните общества са на преден план пред истинския социален контакт. Те крият снимки в невидими папки, защото се срамуват от виртуалните си приятели.

Какво още му се случи на Божидар? В постовете си като види някъде красива гледка той пише: “красота”. Ние се занимаваме да обличаме с думи някакъв изгрев или мекотата на планината. Изгревът си е изгрев, откъдето и да го погледнеш, екзистенциалистите да не ми се сърдят. Планината си е планина, а във всеки човек е закодирано чувството за естетизъм, това са думи на Христо Вакарелски. Божидар пребяга цялата тази красота, спира и й се радваше, знам, защото му четох блога, а искренността му беше повече от очевидна. Познавам хора, които казват, че България не е красива. Те са богати и ходят да почиват в Хърватска.

Какво видя Божидар, това, което виждаме всички ние като отиваме на морето. Безумието по пътищата, страхът от бесовете, които са връхлетяли някакви шофьори, движещи се с тонове подсигурено желязо по тесен път. Опозицията е елементарна – бегач, тръгнал към подвизи и мутра с желязо, която никога няма да проумее неговите подбуди. Божидар промени маршрута си, мина през селата, защото там е по-спокойно. Срещал се е с цигани, които са му предлагали хубава мома за 20 хиляди, връщал е жена от старата бакалия, за да си купят ядене. Видял е какво е това място, в което закупуването на хляб е един път седмично и става със записване. Колко от нас познават тази България? Далеч от дистанционно, с мисълта за задължителното прекопаване на нивата. Знам за хора по други държави, които отцепват пътища, за да може човекът тръгнал на обиколка да си я завърши спокойно.
Какво откри за себе си Божидар? А може и винаги да го е знаел. Това, че не се отказва. Загубил се е в балкана край Враца, но пак е изпълнил маршрута. Преди София си навехва крака, но не се отказва. Минава планираното място, ходейки. Дъждът го вали, камионите го пръскат, но не се отказва. Не навсякъде го приютяват хора и се къпе край палатката с подръчни средства, но не се отказва.

Божидар Антонов завърши обиколката си малко след гей парада в София. И докато той бягаше сред общественото пространство се водеше дебат кой е прецакан и кой е дискриминиран. Хората говориха за бомбички и войни между скинари и педали. Търсеха сензация, а медиите се ядосваха, че няма достатъчно кръв за снимане. В същото това време Божидар бягаше, опозна родината си и се намираше малко преди финала. За него този път ще остане завинаги като един от най-романтичните спомени, които има, а медиите вече забравиха парада и си търсят следващата сензация. Кое събитие заслужаваше, вие преценете...

Познавам хора, които пътуват. Пътуват с личен автомобил, пътъуват с влак или на стоп. За тях е важен пътят, важно е опознването, виждането на истината. Те не са в категория активни туристи с екскурзовод. Финансовите условия на пътуването нямат значение, важен е меракът. Божидар го познавам само задочно, но се радвам, че влиза в тази графа хора.