02 Jun 08  |  Етнотуризъм

      Да живее Европейският съюз! Отвори границите и сега България е по-космополитна от всякога.

Община Разлог реализира грандиозен проект, който се казва “По следите на ранното християнство”. Неговият маршрут обхваща България и Гърция, а за граждани на ЕС това не е никакъв проблем. Идеята е, че за религията няма граници. Български светци и вярвания се преплитат с много от тези на гърците в непосредствена близост до границата, а това е и ареалът, в който Апостол Павел е създавал първите християнски общини. Най-накрая проект, който да не се заниамва с комерсиален туризъм, а да даде нужна културно-историческа дестинация.

Като тръгнете към Македония цветовете се променят. На около 30 километра от Благоевград вече попадате в друг климатичен пояс. Има полъх на Средиземноморие, който придава много повече топлина. Червено, зелено, бяло (по върха на планините) и жълто се открояват с много повече контраст. Има дълбочина в тях и пеизажът заприличва на акварел. Опитът ми е показал, че в Странджа избива жълтия нюанс, върху абсолютно всеки цвят. В Стара Планина сенките са много по-силни и напред излиза сивото. Родопите са меки, като памук, особено Средните, и ярко зелени. А в района на Рила и Пирин имаме много повече контраст. Сякаш всеки цвят си създава своя светлосянка и отчетливо окото ви го регистрира в пълната му сила.

Разлог няма нищо общо с Банско, все още. Защото и там крупни инвеститори вече са изпратили самосвали, които да пожънат местната почва за нова хотелиерска реколта. Маршрутът на организаторите на проекта включваше и село Добърско, митичното Добърско, за което е трудно да се каже, че отговаря на изискванията за ранно християнство.

Ние не сме екскурзоводски туристи. Не ни стига една бърза обиколка с автобус през различни дестинации. Пристигнахме в Добърско няколко дена по-рано, за да можем да вдишаме от атмосферата му. Все пак това е прочутото село, за което се носят легенди, че е създадено от еднооките войници на Самуил. След тежкото наказание на Василий Българоубиец, те се отпътили за Рилския манастир. Но застигнати от зимата се наложило да останат в Добърско. Там се и заселели, защото намерили цяр в лековитата вода на селото, която днес извира от двора на църквата “Св. Тедор Тирон и Св. Теодор Стратилат”. Разправят, че от тогава водата помага на хора с проблеми със зрението. Аз не вярвам в чудеса, но съм бил в селото и през зимата и знам, че дори и в минусови температури там водата не пресъхва. Самуиловите войници станали гуслари и започнали да забавляват околните села с музиката си. Така се създава прочутата школа на слепите гуслари от Добърско, която продължава чак до началото на XX век. Сега вместо тях с местна музика забавляват добърските баби, които ни предложиха и ястия към песните си.

Самото село се намира в южните склонове на Рила. То влиза в стария маршрут на поклонниците, които са се отправяли към Рилския манастир. Затова по време на Средновековието е изключително живо и развито. Минавали са големи кервани, тълпи от поклонници. Всеки със своята молитва, а Християнството, както и всяка друга религия, е лична религия. Лични болежки и надежди карат уморените крака на какви ли не хора да прекосяват планината, за да целунат иконата. Молитвата е последната истанция, дори и в XXI век. Тя ни показва колко сме хора – със суеверия и надежди, със страх от неизвестното и молба към висшите сили. А всичко се изразява във въпроса към Господ: защо на мен, Господи?

Като пристигнахме местните се занимаваха със задължителната си работа. Прешеха боба, мятаха сено, чистеха нивичките. Ние поклонници ли сме? Или по-скоро сме воайори, които безскрупулно нахлуват в чужд свят, влизат в домовете му и на всичкото отгоре се радват на гостоприемство? Каква е нашата молитва и какво постигаме с престоя си по средата на пътя на поклонниците. Като в документални филми на големи продукции се чувстваме своеобразни откриватели. Откриватели на какво? Добърско е открито и заселено много преди нас, а местните хора не са индианци, че да ги окачествяваме като колоритни и самобитни. Това са си хора, като майките и бащите ни, които имат малко по-различен свят от нашия. А Жан-Жак Русо казва, че разбирането на различията и срванението премахва всякаква мисъл за екзотичност.

Има много повече от красота в техния искрен начин на живот. И тя не се дължи само на огромната планина, не се дължи и на приятния бриз, нито на вкусната вода. Дължи се най-вече на чистите им съзнания. Стоим на сенчеста пейка със слънчеви очила, стативи, апарати и камери наредени до нас. Наблизо е паркирана колата, защото ни мързи. Излиза една жена, направо през лакътя ми, който имаше нахалството да застане като райбер на старата й порта. Усмихва се и казва: “отивам да чистя нивата, че трябва да садя краставици, ако не я изчистя нищо няма на излезе.” Седим си ние с пълната си гама от безпоклоннически мисли и с разврата на обременените ни глави. Точно като японски туристи. В България ли сме? Или гледаме на родината като всеки немски пенсионер? Внушителната планина и автентичност на мястото. Изчистването на полето за краставици е целият й живот. Това е дейността, която осмисля бита й за месеци напред. Една усмихната жена, която се е включила в цикъла на природата, знае нейните прищявки, както и глезотии. Знае ги не по-малко добре от дипломиран ботаник. Не се интересува от визията ни, нито от стативите, нито от шарените дрехи. Цялата прастара християнска наивност е изписана на усмивката й. Дотолкова, че да ни накара да се чувстваме гузни. Времето й е разчертано с години напред и върви в циклична форма, която й носи удоволствие. В начина й на живот, в думите й има повече философия и от роман на Херман Хесе. Без да иска тя преминава в свое си състояние на радост, кеото ние никога няма да можем да постигнем. Тя е поклоник на природата и е символ на наивната, проста чистота на нещата. В търсенето на добрата снимка няма нито наивност, нито чистота. Във влизането в чуждия двор за намиране на екзотичен кадър има изнасилване. Изнасилване на цял един свят, който се поругава със силата на елементарна светкавица и настройка на фокус.

Моят личен поклоннически път остана в Добърско и не стигна до манастира. Като хванат от зимата ослепен самуилов войник. Тръгнах да търся себе си на това място. Как се вписвам, имам ли сила да руша този свят на работещи щастливи мравки и ако да, толкова ли сме велики? Каква е моята молитва. Красивите места в България и тяхното търсене наистина могат да ви отмъстят.

В Добърско най-голямата атракция е църквата. Време е да ви кажем за туристическите мега дестинации, които можете да видите там. Естествено, пригответе си книжката за печати. Мамата си трака, печатната книжка е личният самохвалствен орден на съвременния човек. Виж къде и къде съм бил аз. Ти бил ли си там? Църквата в Добърско е от 16 век, но някой археолози смятат, че може да бъде и от 12 век. Ти видял ли си иконата, в която Христос сякаш е в совалка и ще излети за космоса? Аз питам, нерде пътят на поклонниците, нерде совалки? Кой както го разбира. Иначе според непрофесионалното ми око църквата едва ли може да се регистрира през 12 век, тъй като начинът за рисуване на стенописите е характерен за много по-късни векове. Тя е трикорабна, а такъв строеж е имало точно по време на Самуил, но трябват допълнителни археологически изследвания, за да се установи дали сегашните стенописи са направени върху други. И дали е имало по-стар градеж.

Вътре не снимахме. Първо, заради цената от десет лева на снимка, второ, защото вече се чувствахме гадно от висящите апарати на вратовете ни. Вътре обаче успях да намеря личната си молитва. Тя е плод на елементарна реплика за сеене на краставици. Няма значение дали в църквата в Добърско, дали в Рилския манастир или на улицата, беше въпрос на време да се роди. Молих се отново да чуя ония глас, който е останал да живее само в спомените ми.