14 May 08  |  Забележителности

      Цялата околност на Сопот е място, което пази гордо историческо минало. Затова си има предпоставки. В рамките на икономически немощната Османска империя, в която западните търговски и фабрични модели се развиват много по-бавно, планинските български градове получават шанс да блеснат. Планината е мястото на българина по време на робството. Предците ни са били дервенджии, хайдути или са живели свободно, без зоркия поглед на кадията или наместника. Една от причините затова е и че турчина не обича планината, но това е друг въпрос. Точно планинският град дава тласъкът на нещо, което наподобява развиване на свободна мисъл. Големите градове живеят съвместно с огромните гранизони, а подчинени на османската администрация служители разполагат конаците си там. Всичко хубаво се случва в Сопот, Карлово, Копривщица, Панагюрище, Калофер и други подобни селища, които сега наброяват едва няколко десетки хиляди.

Сегашната слава на Сопот е противоречива. Известен е с военния си завод, както и с уникалното си място за парапланеризъм, което е на път да се превърне в център за екстремни спортове в страната.

Навлязохме в Балкана около четири сутринта. Мъглата се вдигаше и падаше рязко, като завеса на коварна пиеса, защото завоите следват един след друг, толкова остри, че шофиране с 20 километра ни спаси от сигурно заминаване зад мантинелата. От дясната ни страна луната огряваше зелените хълмове на преминалите вече височини и хвърляше черна сянка върху огромната яма вляво. Първо идва Калофер. Когато няма мъгла огромната статуя на Христо Ботев се извисява мрачно в ранната утрин над възрожденския град. Цветът и е подобен на неработещ фар край морето, който вижда светлина нощем само от отразяващата се във водата луна. Слепият национализъм ми е нещо чуждо. Огромният монолит на Ботев не кара сърцето ми да се развълнува, а по-скоро навява страх. Странно за иначе изключително красивата природа в целия район. Бирата отново проправя път към замъгления ми мозък и след минути записвам, очаквайки събуждането в Сопот. А градът на Вазов е като будилник. Паветата започват да издават дразнещия си звук, а като отвориш очите си вече минаваш покрай някаква малка бензиностанция. Всичко е пусто, няма какво да е будно в малкия град толкова рано. Само изтрезняващ вече служител на бензиностанцията извива врат след колата ни и дълго остава загледан в нас.

След Сопот започва Долината на розите и другата долина – на тракийските царе. Градът е като буфер, от него, в посока София, вече навлизаме в друга част на културно-историческото минало на страната – Възраждането. По тъмно прилича на запустяло селище в дълбока провинция в САЩ, достоен за въображението на Стивън Кинг. Само павираната улица в центъра придава някакъв чар сред всички тези черни окончания на меката светлина. Няколкото кафета и зазоряването започват да разкриват онзи Сопот, за който сме чели и сме чували. Малко по-малко започва да се откроява чарът на Възраждането. Контурите на сградите вече разкриват и самите им фасади, а гледката придобива някаква музейна красота. Изглежда запазено. Няма занемарена историческа памет и богохулство с миналото. Пази се от само себе си. Унаследена традиция на уважение, независимо от възпитанието и степента на образование. Има лек спомен за комунизъм. Не само заради завода за военна техника. Възраждането е любимият на комунистите период. А по места като тези, те малко или много се стараят да отдадат уважението си. Уважение, което не се отличава с особена красота. Малкото паметници от тоталитарния период стоят неестествено на цялостната визия. Леко пречат, като наболял зачервен цирей, който няма представа какво прави върху нечие красиво лице.

Най-големите туристически дестинации са две. Хълмът, до който стига лифтът и е подходящ за парапланер и зорбинг и къщата-музей на Иван Вазов. От музея ни казват, че напоследък се радват на засилен интерес от страна на българи. Все повече и повече хора идвали да видят къде е роден и отраснал Патриархът на българската литература. Самата къща е като всяка друга запазена от този период. Характерна е за среден търговец от периода на Възраждането. Затова тя е и нещо като етнографски музей за района. Лично аз трудно „влизам”. Трудно ми е да видя къде поетът и писателят е учил домашните си. Трудно ми е да видя къде е написал първите си произведения и ги е крил срамежливо, да не би някой да го хване. В началото писането винаги е интимна дейност, не по-срамна от онанизма. Вместо това виждам начина на живот. Много по-лесно ми е да си представя ниските дървени столчета, на които са сядали търговските партньори на Вазов баща. Много ми е по-лесно да си представя как майка му Съба се мотае около печката. Виждам и живота на двора през летните месеци. Не ми трябва да отворя портата на къщата, за да видя целия Сопот от тази епоха. Къщите на центъра с красивата си дърворезба, смесените по стилове и моди дрехи, бакалиите. Дори и представата ми да не отговаря на историческата истина, това няма значение. Тя си е моя и е по-истинска от всякакви архиви.

Екранизацията на „Под игото” започва с един чучур, който капе върху насъбрала се в коритото му вода. Чучурът, за който Вазов е писал, в момента се намира запазен на двора му. Къщата е достойна за уважение, не само за това че е допринесла за развиване на писателския му талант. Тук са отгледани и Георги и Владимир Вазови. Гениални военни. На втория в момента носи името си местният завод за военна техника. Съба Вазова е „майка-юнашка” мечта за дивото сърце на революционери като Ботев. Смисълът този дом да стои все още запазен там не е да прекланяме сляпо глава, защото трябва да го възприемаме като вроден дълг. Смисълът е в урока, който дава, стига да имаш мерак да го чуеш. Вазов, меко казано, е част от хайлайфа на една бурно развиваща се София, която има нощен живот подобно на всеки останал европейски град. Ще намерите Патриарха в казино „България”, където редовно се е изявявал като отличен флиртаджия и безнадежден женкар. Но търсенето на кривото е присъщо за жълто издание. Ако някой упреква Вазов за нещо, то значи, че трябва да анатемоса Бодлер и да се изплюе в лицата на много съвременни творци. Затова, ако търсите истинския Вазов, мястото явно е родната му къща в Сопот. Всичко от творбите му ще видите дам, ще го вдишате, ще усетите как мирише и как всъщност изглежда. За bTOURISM Вазов е по-специален, защото остава в историята като един от най-добрите пътеписци в България.

За финал ви оставяме с част от стиховете му. „Поля и гори”, което е увод и към първата част на пътеписа „В недрата на Родопите”.

Аз щял бих да се стрелна, в полета си чудесни,
сред облаците светли – селения небесни –
кораби без кормило, без шум, без капитан,
по волята на вятъра оставени да плават,
кат мислите поетски, що често обитават
ефирний океан!