01 May 08  |  Други

      Първи май е – Ден на труда – с други думи празник. В тълковния речник срещу думата “празник” стои следното обяснение: ден от годината, на който по историческа традиция е прието времето да се прекарва весело. Предполагам, ако празникът е международен, трябва да е още по-весело. Първи май е част от историята на Цивилизацията и по нищо не се различава от Световните войни, Парижката комуна или войната между Севера и Юга. Цивилизацията си има свой, неписани, закони на развитие. И когато политиците започнат да прилагат "емпирични" формули в управлението на нацията се получават катаклизми. Всичко това се плаща от обикновените хора. Това би трябвало да е ден, в който се почитат Онези, които са загинали заради идеите си. Но управляващите не харесват идеалистите и правят необходимото за да бъдат забравени. Няма да се впускаме във възхвала на братята американци заради великия им подвиг. Все пак, редно е да се знае. Така както много хора определят себе си като атеисти, но празнуват Великден. Малцина знаят какво празнуваме, важното е да празнуваме.
Повечето хора не си спомнят нищо хубаво от празника, защото го свързват със социалистическото минало, ходене по манифестации и скандиране на лозунги, които днес изглеждат нелепо. И нещо още по-важно - това празнуване, тогава, е било задължително. Как можеш да накараш някой да празнува насила? Не че за безсмисленото крачене по площадите на родината, при това под строй, е нужно кой знае колко мисъл и ще ти стане кой знае колко весело, но идеята е да се държи будна паметта, за това че като сме заедно можем да постигнем нещо, дори с цената на жертви. Това е идеята, всъщност в идеалния й вариант. Разбира се, замисълът на управляващите е бил на хората да им втръсне от висене по площадите и да не им минава през ум да ходят по площадите доброволно, и да се бунтуват много. На нас, българите, този празник ни е чужд, привнесен отвън. Ние не го чувстваме, не го и разбираме. Но го почитаме по някакъв си наш, балкански начин - на маса. Когато на Вуте някой се опитва да му върти главата какво да празнува и какво не, той много мрази, но когато го поканят на трапезата, няма нищо против. Та така и първи май си е останал като празник, по навик и заради спомена от агнешкото. И не че в празнуването на маса има нещо лошо, напротив, но я няма традицията на празника, или ако я има е онази - комунистическата, която никой не харесва. И остана традиционният първомайски обилен обяд, който по това време на годината има навика да се слива с вечерята.

Какво друго виждаме в празниците освен чудесен повод да седнем да се наядем, да се напием и да се повеселим. Май е, време на чевермета, свежи салати и отлежали ракии, а да, и на неработни дни, та да може поне махмурлукът да отшуми. Чакаме празниците, и не само първи май, с идеята за голямото плюскане и юнашкото напиване, а после със сладка нега пъшкаме от преяждане и си спомняме с умиление за геройското напиване и чудесата от храброст, които сме свършили. След това всичко си идва по местата и пак като мравки си тръгваме по пътечката, която води до хляба и чакаме следващия празник, на който пак ще блажим.

Такива сме си ние, Балканци. Един американец или швед никога не би разбрал какво означава да си събираш сълзите в капачка от ракия. Да пееш, въпреки цялата мизерия и немотия, в която живееш, да си щастлив по своя си собствен начин. На Полуострова се пие много. И за хубаво и за лошо. Ние не чакаме да стане петък вечер, за да се накълвем безпаметно. Но друго си е като има повод, празник. Иначе ще излезе, че сме просто алкохолици. Никога няма да разберем смисъла на ден като днешния, на повода, заради който сядаме на масата, но е сигурно, че няма и да спрем да го тачим тоя ден. По нашенски, с агнето, ракията и веселбата, която понякога прераства и в бой. Но няма лошо, защото сме такива. А американците никога няма да усетят тръпката от подобно празнуване, защото сме замесени от различно тесто. Въпреки че всеки който иска, може да пробва и по нашия, ориенталския, изостаналия начин, току-виж му харесало. И нека ни наричат варвари, но варварите са запазили поне човещината си и онези малките неща, които ни правят щастливи.

Аз не помня онова, комунистическото време на задълженията и забраните. И за това не мразя първи май. Не почитам и жертвите на чикагските събития. И за мен, както и за още няколко милиона балкански душици това е повод за три дни „яли пили и се веселили”.

Ние никога няма да бъдем Запада, но това е само още един повод за гордост, защото сме родени от другата страна. Защото за Тях, западняците, ние винаги ще си останем тъмната страна на медала. Те са светлината и нищо освен нея не съществува. Техният път е единственият верен. Не отричаме нищо, но ще продължим да си вървим по нашия, защото въпреки всичко него, пътя, го има.