13 Apr 08  |  Други

      Тъкането на картини е старинно изкуство. В началото под името "гоблен" се е разбирало "ръчно тъкан килим за стена". Още в древен Египет са намерени следи от гоблени с изтъкани орнаменти, които са положени като погребални дарове в гробниците на знатните. Важните административни сгради в Антична Елада са били покрити с тях. В Европа могат да се открият само единични произведения, датиращи от XI , XII и XIII век. Това се дължи, от една страна, на използвания материал - вълна, която лесно бива унищожавана от молците, и от друга - на честите разрушителни войни от този период.

През XIII-ти и XIV-ти век Църквата признава стойността на гоблените изобразяващи притчи от Библията за неграмотните богомолци. Малко от тях са оцелели до наши дни. Гоблените стават символ на общественото положение сред аристокрацията през Средновековието. Но също така имат своята утилитарност - служели са като украса на стените на замъците, покривали са процепи и са създавали уединение около леглата. Крале и знатни личности са ги вземали със себе си при пътуванията си от замък в замък, за да си осигурят комфорт и да покажат престижа си. Често гоблените са сменяли собственика си след битка и, ако вратата или прозорецът на победителя се окажели различни по размер, придобитият гоблен е бил срязван или пришиван към друг.

Средновековните гобленари са използвали работни скици, които свободно преработвали с изображение, а понякога и с хумор. Явно от тогава се е запазила традицията да се правят схеми на гоблените, който се ползват и днес.

По време на разточителното царуване на Луи XIV, в Париж бива основана фабрика за гоблени. Други европейски страни последвали този пример и отворили фабрики, работещи за владетелите. Голям принос за разпространението и популярността му имат художниците Рафаел и Рубенс. Рафаел с "Жития на апостолите" и Рубенс с новаторските си идеи са законодателите на тъкачеството по това време и извисяват славата на Брюксел до тази на Париж. Когато Луи XIV умира, гоблените му наброяват общо над две хиляди и петстотин броя.

В България, разбира се, този занаят навлиза много по-късно. За жалост, не сме имали Ренесанс, когато му е било времето, така че това пищно изкуство идва, когато в Европа вече малко хора се занимават с него. И не разбирайте, че европейците днес не харесват гоблени- напротив, но много малко хора ги правят. За сметка на това търсенето им в България от чужденци е много голямо, а и това е единственият пазар на който Майсторите (гобленари) могат да се надяват, защото в милата ни Татковина средностатистическият човек не може да отдели няколко хиляди за изкуство, колкото и красиво да е то.

Но, думата ми е за друго. Обзалагам се, че половината от вас са си представили, че днес с това се занимават млади баби- пенсионерки. В главата ми веднага изникват жените, които продават носии и българска бродерия около Художествената галерия в София. Ще ви разкажа за едно 25-годишно момиче, което „ шие гоблени”, както самата тя казва. И не си представяйте, че това е някаква смахната девойка, която се занимава с това, защото е отхвърлена от обществото. Съвсем нормално момиче, което учи висше образование, ходи по клубове и всичко останало, което се приема за нормално. Мануела от Пловдив. Тя го приема като хоби, красиво хоби.

Занимава се с това от около 5 години, запалена от приятелки. Гоблените които е направила не са много на брой. Не обича да шие, когато няма вдъхновение. На мен лично ми се струва адски пипкава работа и се питам откъде й стигат нервите, защото, за да направиш дори малък гоблен е доста работа. Тя казва, че шиенето я успокоява. Първите й гоблени са с цветя и по-малко цветове, а по-късно започва да бродира икони. Самата тя не се определя като много вярваща , но смята, че не може човек, който се е захванал с гобленарство да няма поне една изтъкана икона. И в момента шие такъв гоблен- Христос. Казва, че може да го зареже за 2-3 месеца, но след това изпитва настървение да шие. И го прави постоянно, по седмица, десет дни, месец. Това настървение се засилва като виждаш как „нещото” излиза изпод пръстите ти и се оформя образът. Цветовете са много и постоянно се менят. Тя споделя, че е по-скоро техничарка, защото шие по схема. По-изкусните гобленари не използват схема, а сами си избират мотивите или начина на разполагането им върху панамата, но трябва доста практика , за да се стигне до там.

В България няма място, където се учи това изкуство. Всичко става като в малко, затворено общество. Предава се от приятелки, познати, които са се запалили от други приятелки и познати, и нишките на това старинно, благородническо изкуство са завъртяни и скрити като в гоблен. Те не се прекъсват, само се скриват и стават невидими за нас. По това ще познаете добрия гоблен.

Вероятно, причината малко хора да се занимават с това е освен всичко друго доста прозаична- цената на материалите. Комплектите, които се продават в специализираните магазини, включващи схема, панама, нужните конци и игли са около три пъти по-скъпи, отколкото ако сам си намериш схемата от Интернет и отделно си купиш конците и другите „консумативи”. Иначе, самата тя казва, че би могло това да се превърне в нейна професия, тоест, човешкият стремеж да превърнеш хобито си в работа и да изпитваш истинско удоволствие от работата си. Е, да удоволствието не би било същото, защото ще се гони срок или пък ще работи по поръчка, но все пак удовлетворението от направеното, от създаването на красота би компенсирало.

Нещото, което спира едно 25 годишно момиче да си изкарва парите с това, е ниското заплащане в България, и невъзможността да си търсиш клиенти в чужбина, защото дори и там нещата стават чрез познати и роднини, и за това може би ще си остане само в сферата на удоволствието и графата : ” Свободно време”.

„ Гъделът е в това, да видиш как нещо се ражда изпод ръцете ти, как същите тези ръце, които всеки ден правят всекидневните неща, създават изкуство. Изящно изкуство.”

Сигурно точно там се крие отговорът на въпроса „ Защо едно двадесет и пет годишно момиче си боде очите с ръкоделие”. Извинявам се за клиширания отговор, но да- заради вечния човешки стремеж към творчество. Идеята за създаването. Може би, всеки творец малко или много се чувства Бог – Той създава, макар и не за шест дни.