04 Apr 08  |  Забележителности

      “Мръсните комунисти” навремето не ни даваха да живеем, не ни даваха да дишаме, не ни даваха западни коли и музика. Вместо това ни засипваха с марксистка, не прогресивна, идеология и ни обличаха и хранеха по един и същи начин. Унифицираха ни като фабрични работници от поезията на Вапцаров. К’во ни даде демокрацията, или по-точно какво унищожи?

Една от най-красивите идеи на Балканите, които са се раждали през последните 30 години, е българска. Зад нея стои великата Людмила Живкова, а идеята е много проста – да направим света едно по-красиво място за живеене. Така през 1979 година комунистическото управление взема решение за изграждането на монумента Асамблея “Знаме на мира”. Людмила Живкова е трябвало да се намеси и в архитектурните решения за изгледа на паметника. Отново се сблъскваме с комунистически авангард, който спокойно можем да наречем – Страх от капиталистически бомби. Бетонът е повече отколкото в Зимбабве някога са виждали. Паметникът може да издържи световна ядрена война, а като се вземе предвид, че е своеобразна карта на света, това би дало сведения на изучаващите история на Античния свят, ако някога се случи да има следвоенно поколение на земята. Лей бетон, дядо Сталин дава, а Брежнев още повече. За наше съжаление паметникът не се отличава с особено добро виждане за естетика. Но все още смятаме идеята за изключително красива и ще се опитаме да се абстрахираме от това, че си е направо грозен.

Във време, когато все още Студената война е в разгара си, по покана на България в столицата ни пристигат деца, които са своеобразни посланици на мира. Събират се в специално създадени влакчета и всички с усмивки и знаменца заминават за покрайнините на София, за да поставят и ударят камбанка на своята държава. Целият този проект се обединява от мотото “Единство, творчество и красота”. Три елементарни думи изписани на няколко езика, а целта е новите поколения да ги приемат и те като свое мото. Представете си, това го прави държава, която с политическото си управление малко или много подтиска религиозната свобода. Подтиска и християнския морал. Няма значение дали акцията е проява на някаква дипломатическа идея, дали е плод на мерак за замазване на очите на някой. Важното е, че всичко е чисто и светло. Мото и акция за свят без педофили. Децата не се вълнуват дали музиката на Джими Хендрикс е упадъчна, те си живеят в своя изпълнен с игри и детски наивни разбирания свят. Дори и сега безсамочувственото ми балканско съзнание се изпълва с гордост, че толкова красива акция е родена в главата на българка. Ако се дръпнем малко от чистота на инициативата, спокойно можем да покажем среден пръст на вечно презиращите ни “демократични” страни на запад. На всички ония , които ни лепнаха термина “балканизация”, без изобщо да поглеждат какво се случва в техния двор. Нашият бетонен комунистически монумент трябва да е черният трън в сърцето на Балканите, трън, който да показва силна проява на хуманност и донякъде да се пери с техните претенции за отвореност и демокрация. И сигурно е щяло да стане така, някой ден. Вместо продължаване на традицията Асамблея “Знаме на мира”, ние получихме Рамбо Трета кръв. Получихме един недоразбран Сид Вишъс и така не се усетихме как заживяхме с, и като, Ал Бънди, а мирното красиво и чисто събиране на децата от целия свят си остана за след някое риалити предаване. Сигурно тъпото, от продуцентска гледна точка, е точно фактът, че в тази инициатива няма конфликт. Без конфликт няма драматургия, без драматургия няма смс-и.

Точно десет години след като се взима решение за нейното създаване, Асамблеята на мира видя своята демокрация. И тя дочака момента, когато синята свобода ще я огрее откъм Тракия и в оранжеви нюанси ще залезе някъде над зелената Витоша. Но слънцето тогава в България живееш в някаква “комукрация”. Нямаше представа къде изгрява и къде залязва, защото трябваше да се допитва до нови тирани. Всичко се случи както беше показано и във филма “Анна” на Никита Михалков. Един от най-силните му моменти представлява нещо такова – архивни кадри с деца събрани на весел летен лагер от целия Съветски съюз. Репортери ги разпитват кой откъде е и всички с усмивки на лицата си се отравят към общи игри, така както трябва да бъде в “Съюз нерушимъй”. После камерата спира на момента когато децата се ударят с възглавници, а веселието отново е повсеместно. Точно десет години след това, отново архивни кадри, ни показват същите малчугани от лагера, но този път вместо с възглавници с пушки в ръце. Изправящи се един срещу друг. Историята ни показва, че най-жестоките войни са братоубийствените. Подобно нещо се случи и с главния ни герой Асамблеята. Тя беше унищожена отвътре, с външни механизми, но нейната забрава беше плод на ширещата се обща вътрешна кретения. Средният пръст, който смело размахвахме срещу по-развитите страни, беше счупен от основи, а здравната система се оказа прецакана, за да може да му окаже адекватна помощ. Дълго време паметникът беше сборище на наркомани, проституция и беше подложен на вандализъм. Не си мислете, че това е социалният протест на посткомунизма. В неговото унищожаване няма нищо от романтиката на хипарията и пънкарията, както и местата в столицата, където се случваха тези две субкултури. Идиотия стои в центъра на убиването на най-чистата акция, които “мръсните” комунисти са направили.

Сега монументът е по-облагороден. През почивните дни редовно се срещат и посетители, а доколкото знаем проститутките от околовръстното все по-рядко ходят да се дупят срещу камбаната на някоя държава. Има и един пазач, Господ здраве да му дава. Ще се върнете назад във времето, като имате възможност да ударете камбаната на някоя вече несъществуваща държава. Сигурно затова архитектите предвидливо са оставили празни места за поставяне на нови. Има място за Черна гора и Косово, стига да бъдат поканени. Асамблеята е като урок по политическа история. От огромната камбана на СССР стигате до лъскавата и красива такава на НАТО. За съжаление камбана на Варшавския договор не видяхме. Там стоят ГДР-та, ФРГ-та, Югославия, както и камбана на Ватикана. Но на децата не им пука от политика, не се вълнуват от Източни и Западни блокове, просто искат да играят. Асамблеята на мира едва ли някога ще върне своята идея, едва ли някога ще е толкова красива чиста, както в началото. За неин заместител предлагаме в страната ни да се организират световни първенства по компютърни игри. Защото, ако имаме предвид какво се случи с “Единство, творчество и красота”, може би малчуганите ще станат приятелчета единство с виртуални пушки в ръцете си.