27 Mar 08  |  Интервю

      Голямата звезда на сръбското кино Мики Манойлович е централната фигура в най-амбициозната българска копродукция от последните 20 години "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", чиято световната премиера се състоя този месец в рамките на международния филмов фестивал "София филм фест". По кината филмът тръгва тази есен. Мики Манойлович получи и Наградата на София за цялостен принос към филмовото изкуство. Негов партньор във филма е младата звезда на немското кино Карло Любек. Филмът е по едноименния роман на Илия Троянов, който в Германия вече пожъна огромен успех, а режисьор е Стефан Командарев. Автор на музиката е Стефан Вълдобрев. За неговия soundtrack се твърди, че изключително прилича на музиката писана от балканския крал на етно-джаза Горан Брегович.


      Сръбската филмова легенда Мики Манойлович е роден е през 1950 г. в Белград. Известен е на българската публика с участието си във филмите на Емир Кустурица „Баща в командировка”, „Черна котка, бял котарак”, „Ъндърграунд” и др. Кариерата си започва с малки роли в телевизионни сериали през 70-те години, като през 80-те години вече работи с режисьори като Кустурица, Горан Паскалевич и Сърджан Каранович. През 2003 г. участва във филма „Порта към небето” на германеца Файт Хелмер, който представи филма си на София Филм Фест през 2004. Най-новите филми с негово участие са "Ад" на Данис Танович, носител на „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм, "Ние не сме ангели” и миналогодишния носител на Голямата награда Stella Artois за най-добър филм на София Филм Фест 2007 – „Клопка” на Сърджан Голубович. Манойлович си партнира с Диана Добрева в „Краят на морето” на Нора Хопе (също участвал в София Филм Фест). През същата година прочутият сръбски кино и театрален актьор е отличен с наградата “Павле Вушич” (‘Pavle Vuisic’) за принос към югославската кинематография. През 2007 г. той е номиниран и за най-добър актьор на Европейските филмови награди за ролята си в „Ирина Палм” на Сам Гарбарски.

      

Г-н Манайлович, вие сте един от филмовите символи на само на Балканите, но и на Европа. Сега ви виждаме в София, в рамките на международния филмов фестивал "София филм фест", на който вие участвате в два филма. Единият от тях е "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" на българския режисьор Стефан Командарев. Бихте ли ни разказали как сте стигна до вашето участие в този филм?

      Преди две години работих върху филма "Ирина Палм". При мен тогава дойде Карл Баугартнер, един от копродуцентите, и ми каза, че има превъзходен сценарий, който ще е добре да прочета. Става дума за сценария по книгата на Илия Троянов "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", който прочетох и изключително много харесах. След това обаче настъпи застой по работата над филма, защото, струва ми се, организаторите все още не бяха осигурили затворена финансова структура. В края на 2006 година всичко отново стана актуално и през пролетта, когато бях в Торино и снимах филм за Достоевски, при мен дойде режисьорът Командарев. С него проведохме три дни на непрестанни разговори за киното въобще, но и за този филм – как той вижда неговото създаване и как би желал да изглежда на екран. В последствие започнахме интензивно сътрудничество и преминахме към снимането на филма.

      

"Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" е най-амбициозната българска филмова копродукция. Каква историята разказва този филм?

      Всеки път е еднакво лесно и трудно да се разкаже един филм. Аз бих могъл да дам формула за този филм, но това ще е само моето мнение. Да не би някой да гледа филма и да каже: "Абе не е точно така!" (смее се). Всеки филм съдържа история, разказана по безброй различни начини. Но няма ли хубава история, няма никакъв филм. "Светът е голям" разказва за два различни периода. Той проследява историята на едно българско семейство от края на 70-те и началото на 80-те до наши дни. Тези два периода са много различни, но всъщност са и много близки, дори са почти еднакви по отношение на това, което е наистина важно за човек. А това е удоволствието от живота. Филмът представя трудния житейски път и съдбата на хората, които са бягали от комунистическа България, която е била като затвор, и са се отправяли на Запад за да търсят по-добър живот. Там са се раждали и расли са техните деца. Те вече са пораснали и днес са второ поколение емигранти. Всъщност темата за миграцията е постоянна тема. Хората желаят да живеят по-добре и затова напускат родината си. Въпреки, че България и Румъния са в ЕС, на Балканите тази тема все още е много актуална. Единствената разлика днес е, че се променя формата на миграция – дали се пътува с разрешение или без. Филмът разказва сериозна история, в която има и трагичност, и силен емоционален заряд. Това е история за отношенията между близки хората. За нещата, които изглеждат толкова елементарни, но всъщност са най-важни: най-близките ви хора да бъдат и най-ценните в живота ви.

      

Вие сте в ролята на дядото на Алекс Бай Дан, който е месният крал на таблата. Публиката, досега не вие виждала в такава роля. Как я възприемате вие и с какво ще я запомните?

      Истина е. Досега не съм играл такава роля. Таблата е игра, която никак не ми беше позната. Знаех, разбира се, че тя съществува, че се е зародила в Персия и че е по-стара от шаха. Тези, които играят табла, т.нар. табладжии вярват, че таблата е нещо по-възвишено и сложно от шаха. Може би е така, а може би не е – не знам. Но това е една изключително интересна, абстрактна игра. При нея не всичко е свързано късмета. Във филма Бай Дан казва, че таблата няма нищо общо с късмета и шанса. Таблата е сила на духа и ,разбира се, голяма математика.

      

Как оценявате работата си с режисьора Командарев и българските актьори?

      Стефан Командарев е изключително образован човек, и то многостранно. Завършил е клинична психология и психиатрия. Работил е в болница, а през това време е завършил и филмова режисура. Той притежава прецизността на лекар и интелигентността на психоаналитик. От една страна, има търпение, а от друга - достатъчно е твърд по отношение на това как желае да изглежда кадърът. А кадър по кадър - филм. За мен това беше един изключително полезен опит. Работил съм с всякакви режисьори, но не и с такъв, който дори на върха на повея, усеща и знае какво точно се случва с него самия и в душата му.

      

Кои са най-добрите български филми, които сте гледали и по какво те се различават от сръбските и европейските?

      Трудно ми е да говоря за съвременно българското кино защото, за съжаление, български филми днес рядко се правят. Аз познавам повече черно-бялото българско кино, което съществуваше някога. И това е абсурд. По време на болшевишкия комунизъм, в който живяхте, вие правехте добри, сериозни филми. Днес това просто не се случва. Не знам защо?... Във всеки случай е несправедливо, защото България притежава необходимата инфраструктура, а това са хората и знанието. Надявам се, че този филм ще бъде от голямо значение за България и ще събуди системата у вас, която би трябвало да промени начина за филмово финансиране. В Хърватия, например, този въпрос е разрешен много умело. Хърватите схващат какво означава един филм и разбират неговата важност. Там за филми се инвестират сериозни средства, организират се конкурси и на година се правят по 5-6 филма. Държавата отделя средства, които са почти достатъчни за да се заснеме един филм. Не съм съвсем сигурен, че в България системата е такава. Не е такава и Сърбия. В моята Франция обаче е такава.

      

Ако се обърнете към младите актьори и режисьори в България, които биха искали да снимат филми за и на Балканите, какво ще им кажете?

      Нямам съвет. Не мога да дам съвет, защото всеки съвет е съмнителна категория, той е субективен. Не бих могъл да кажа генерално какво е добре и какво не е. В живота е необходимо да се да се върши това, което наистина се желае и обича, а не единстевно защото трябва да се свърши.

      

Събитията от последните седмици на Балканите отново запълват новините на световните медии. Като човек от Балканите, каква е вашето отношение към политиката?

      Аз съм информиран човек. Моето субективно отношение обаче е важно само за мен самия и за никого другиго. Ако исках да съм политик, днес щях да съм президент на някоя държава. Но аз исках да бъда точно това, което съм. Ситуацията обаче за целите Балкани и дори за света днес е много сложна. С признаването на независимостта на Косово от страна на водещите държави в Европа, европейската общност ясно показа, че не уважава международните закони. Това не може да доведе до добро. Твърди се, че Косово е прецедент и няма да се повтори, но според мен, съвсем скоро ще се убедим, че не е така. Между Сърбия и албанците в Косово се водеха много т.нар преговори, които обаче албанците напълно блокираха. През цялото време те твърдяха, че не искат преговори и държаха на независимостта си, отказвайки се от различните видове автономия, които сърбите им предлагаха и които те днес вече имат. И водени вероятно от своите ментори стигнаха до там да заявят:"О-о-о, ние тук няма повече за какво да разговаряме. Всичко е решено и приближаване не може да има." Тогава някой им каза да обявят независимост и че тази независимост ще бъде призната извън ООН. Това е ужасяващо престъпление. Аз съм човек, който безкрайно цени достигнатите европейските ценности, които ние нямаме в Сърбия, но бих искал да подчертая парадокса. Управниците по високите политически върхове в Европа дадоха държава на Хашим Тачи, за когото, все пак, се смята, че е военно престъпник, а от друга страна преследват генерал Младич и твърдят, че докато не бъде заловен, Сърбия не може да върви напред. Съгласен съм, че генерал Младич, трябваше отдавна да се изправи и да отговори на въпросите, които ще му бъдат зададени. Но е невъзможно да бъдеш демократична власт в Европа ако не признаваш демократичните институции на останалите страни, дори и те в момента да не са част от твоите рамки. Невъзможно е да не признаваш сръбския президент, премиер, председател на НС и решенията, които те взимат. Днес младите хора в Сърбия нямат международни паспорти, защото където и да пътуват им трябват визи. Едно поколение сърби, което вече гласува на изборите е родено в гето. Това е скандал на скандалите. Някой очевидно умишлено държи в изолация младите хора в Сърбия. Много пъти съм поставял въпроса защо дори и днес, когато Косово вече се отдели, продължава да съществува визовият режим, но никой още не ми е дал ясен и точен отговор. Защо? Докога? И какво очакват всички от Сърбия и сърбите? Че ще се втурнат безрезервно към Европа?... Ще тръгнат към Европа, но с огромна резерва. В момента е необходима огромна държавническа мъдрост за да се заздрави Сърбия и да постигнат високи икономически резултати. А това може да се случи единствено когато страната е в добри отношения със своите преки съседи. Ако това не се случи, Сърбия ще бъде все по-малка и все по-тясна.

      

Кога ще ви видим отново в София?

      Не знам кога ще дойда отново. В момента не работя. Почивам си и мисля, че съм заслужил тази почивка. Всичко зависи от това какво ново ще се появи, но на този етап предпочитам да си почивам цяла година.

*Интервюто може да се чуе на сръбски език на сайта на БНР