10 Mar 08  |  Празници

      9:00 ч. сутринта! Събудих се без обичайното махмурлийско главоболие и във видимо приповдигнато настроение. Може би причината бе, че това не бе поредната сива понеделнишка сутрин, а 3-и март. Тази година бях решил да празнувам. Някак си несъзнателно бях започнал да възприемам празниците като поредният почивен ден, отпуснат ни по Божия милост от правителството. И това усещане като вирус се бе разпростряло над цялата нация. Ето защо симпатизанти за една патриотична разходка до Шипка така и не успях да открия и трябваше да се задоволя със самотно, ала „Джак Керуак”, обикаляне из предвидените от пловдивската община празненства.
     Докато изкачвах тесните калдъръмени улички на Стария град, камбаните на църквата „Св. Богородица” известиха за провеждания в храма тържествен молебен. Портите на величествения катедрален храм се отвориха и около стотина побелели глави запълниха пространството пред църквата. Набързо ги подминах, тепърва ми предстоеше изкачването на Бунарджика. Все още обаче празничното настроение не ме бе завладяло напълно. Улиците изглеждаха някак си пусти за празничен ден, повечето лица по тях бяха традиционно унили и посърнали. Започнах да си мисля, че все пак хората са предпочели да приемат деня за траурен в памет на загиналите във влака София-Кардам. Бойко Борисов бе забранил честванията в столицата, множество други градове последваха примера му, а повечето области се ограничиха само до поднасянето на венци и официалната част.
     Дали празнуването бе редно? Абсурдно е човек да се весели, когато са изгоряли толкова хора и то по такъв нелеп начин. Изгорял бе обаче не влакът, а цялото общество. И палежът бе започнал много отдавна. Тук не става въпрос за тържества, празненства, веселие и безкрайно пиянство. Националният празник, без значение дали е 3 март или 24 май, е преди всичко отдаване на чест. Отдаване на чест и изказване на признателност пред тези, които са създателите на думичката „национален”. И тук думата „празник” не е от съществено значение, първата е много по-важна. Ние не сме някакви болни националисти, чувстваме се горди европейци, ядем дюнери, пием кока-кола и купуваме китайски стоки без нито капка свян. Националният празник е важен поради друга причина. Той ни кара, или поне би трябвало да ни накара, поне за един ден да се почувстваме общество, да се почувстваме нация и единни. А големите трагедии се преодоляват само с единство. Колкото и да ненавиждам американците, евала им правя как си почитат измислените празници и как патриотизмът им помага да извличат икономически дивиденти.
     В размисли и страсти, някак неусетно бях изкачил стръмните пътечки на Бунарджика. От всички посоки се стичаха хора, повечето на преклонна възраст, а усилията с които изкачваха тепето наподобяваха тези на турските орди на едно друго възвишение през един друг век. Повече от 1000 пловдивчани бяха запълнили върха на тепето. Последва патриотично четене на „Опълченците на шипка”, още по-патриотично слово на кмета- воевода и недотам патриотично поднасяне на венци от множество партийни организации и отделни граждани. Минутка мълчание в памет на загиналите, а над всички гордо бдеше войникът с поникнала на темето трева – Альоша.
     Честванията продължиха в центъра на града, на площад „Стефан Стамболов”. Тук обаче присъстващите бяха видимо доста по-малко отколкото на паметника на руските освободители на върха на тепето. Програмата бе напълно в духа на празниците, а пловдивският кмет явно бе решил да не се съобразява много-много с приказките на коалиционния си партньор от ГЕРБ. Един след друг на сцената се изредиха ФТА „Хебър” и фолкорна формация „Филипополис” при дома на Железничаря, арт група „Славена” и комитет „Родолюбие” , които направиха възстановка „Слънцето на 3 март”. И докато присъстващите пред сцената оредяваха, тези по кръчмите и кафетата не спираха да прииждат. И аз съм привърженик на теоремата „ седем бири без почивка, следва пикане във мивка”, ала все пак мисля, че между Неделя 2-ри Март и Понеделник 3-и Март има поне малко разлика. Улиците бяха пълни с хора, видимо развеселени, някои празнично подпиинали, а отдаването на почит към геройски загиналите през 1878 г. или нелепо загиналите през 2008 г. така и остана като цяло незабелязано. Бирата продължаваше да се лее и с качването на сцената на група „Епизод”. Патриотичните текстове събраха само най-верните фенове на групата и няколкото местни пиянки. Народното веселие продължи. По повод празника ли, или като израз на дълбока мъка така и не разбрах. Най-вероятно нито едно от двете.
     Честванията организирани от общината приключиха с концерт на оперно-филхармонично дружество-Пловдив. Отново ме обзеха противоречиви чувства. Във Филхармонията, както и на Бунарджика бяха се стекли стотици хора, специално заради самото събитие. Множество пловдивчани така и не успяха да влезнат в залата, където Минчо Минчев, Олга Михайлова, Стоян Даскалов зарадваха публиката с произведения на Хаджиев, Карастоянов, Бородин, Хачатурян, Глинка и други.

Явно пиянството не бе повсеместно. Дали празникът съществува зависи само от нас самите. Дали ще си го направим такъв или ще го възприемем като един обикновен, почивен ден. А що се отнася до общината – тя си бе свършила работата и за тези, които пожелаха, празникът наистина се състоя.