20 Feb 08  |  Празници

      “Апостола в премеждие” е първият бълграски шпионски трилър. Бестеселър, достоен да засенчи всеки разказ на Робърт Лъдлъм. Хитростта на митологизирания образ, чарът му, харизмата, ловкостта, младостта и дързостта... всички тези елементи създадоха някаква романтична представа в главата ми докато бях дете. Доколко е важно да знаем биографията на български революционер, на който историята е поставила титлата “Апостол” е спорен въпрос. Това би трябвало да е национална политика дълбоко заложена в образованието ни, така както би било във всяка една страна по света. Но все пак историята остави един друг, много по-запомнящ се образ. Идеята е проста. Имаме си национален враг в лицето на турчина. Неговите характеристики са – коли и беси – той посяга и на най-съкровеното – православната ни принадлежност. От друга страна, имаме един човек, който е в състояние да събори цяла една империя. Той е таен, всички го знаят, но нямат представа къде се намира във всеки един момент. Препуска през планини и села, създава тайни общества и всичко това, като се промъква през ръцете на същия този гаден турчин. Един човек срещу Високата порта! Погледнато така можем ли да направим някаква аналогия с Крали Марко? Левски е реален образ на дълго съществуващ мит. Той е Христос, нужното доказателство, че всичко говорено с течение на времето е истина. Той е материализиран образ на идеята-надежда. Човекът, който има закодирано в себе си нещо библейско, който ще поведе стадото с овцете и ще го оттърве от оковите на чуждата религия. Няма значение, че българите не могат да съберат армия, която равностойно да се изправи срещу нахлуващите османски орди. Няма значение, защото срещу съдбата, срещу Бог, не можеш да се бориш. Подготовката за въстание при Левски вече не е надежда, тя се превръща в убеденост. Крайният изход е ясен, каквато и велика сила да си, не можеш да излезеш срещу него. Той не е Робин Худ, подобна асоциация е повече от абсурдна. Доближава се до Жана Д’арк. Той е обвит около светостта, и ако не беше убийството на глупавия чирак, сега със сигурност щяхме да имаме манастири из цялата страна, носещи неговото име. И все пак не е Жана Д’арк, не е посветения селянин Ивайло, който стига до царския трон, макар и за малко... Стъпките на Левски са отмерени още от самото му раждане. На него не му трябват видения и посочвне с висше, когато навърши някакви години. Освен това, той така и не отива при султана, отправяйки заплахи, че ако не освободи българите със сигурност го очакват тегоби. Ако говорим за Левски и религия, тук става въпрос за народно християнство. Неговият епос е малко по-комплексен, защото фолклорът е отворен за постоянно обновяване и променяне. Той е Гилгамеш, Ахил и Херкулес.
     Всички пророци в християнтвото, юдаизма и исляма са били и пастири в определен период от живота си. Всички митологизирани образи от Възраждането са били и учители. Имаме си нови мотиви на сакрализация и митологизиране. Защото епохата на романтизъм в България се казва – Възраждане. А историята ни е богата. Разполагаме с много елемнти, които могат да допринесат за изграждането на романтизъм. Старозаветна сакралност по време на Самуил, Симеоново величие, Крумова жестока справедливост, Борисова мъдрост и т.н. Въпреки това на ореола на българския романтизъм застават имената на учителите революционери от Възраждането. А в центъра стои Левски. Глупост е когато в часовете по история карат децата ви да сравняват идеите на Левски, Ботев и Каравелов... В много отношения Апостола може да бъде малко изостанал спрямо “мъдрите” си саратници. Той застава в центъра и изпъква пред тях поради съвсем различни причини. Дори ако се спрем и на външността му, а това е доста важно. С изключение на Уди Алън, живеем в плосък визуален свят. В стаята влиза нещо красиво и погледът ни се приковава в посока на неговото движение. Левски не е онзи брадат, пиян и начумерен революционер, който ругае “брата си” в механите из Влашко. Той е красив, пъргав, запленява със спокойната си реч. Съдбата не случайно избира къде трябва да налее голяма доза харизматичност.
     Митът Левски е обесен в центъра на София. С него умира цял един устрем, опиянение, страхът от лошия турчин отново се закотвя в сърцата на българина. Това е голямото доказателство за различията между отделните революционери. Общонационалният траур е траур заради смъртта на една легенда, заради обесването на нещо надчовешко. Апостола не възкръсва под една или друга форма, тук съдбата е жестока. Крали Марко е турски васал на територията на днешна Сърбия, но живее стотици години след като приключва срамния му статут в Османската империя. Левски като умира, умира цял народ, напук на предсмъртните му думи. Дори и легендрната Хвърковата чета на Бенковски не може в последствие да възроди тази убеденост в успешния край на борбата.
     Какво остава от Левски сега и защо беше избран за най-великия българин? Грешка е когато започнете да засипвате децата в училище с фактология около живота на Апостола. Има един начин за много по-хитро моделиране на патриотизъм, нещо като руска драматургия. Трябва ви едно изречение – последното му – и една книжка – “Апостола в премеждие”. Давате на детето си да се запозне с него само по този начин, а всичко друго оставяте на фантазията му. Загатвате му един лек образ, а окончателното оформяне става плод на развитото му детско опиянение, на приказния свят, в който то всеки ден живее. Нека да мечате, че е Левски, нека да влиза в неговите премеждия, по-късно само ще прояви интерес към фактологията. И когато мине време и паметта му изхвърли голяма част от сухата информация, тогава споменът за Апостола ще е спомен за един интимен, наивен детски свят, когато Левски е бил самият той. Затова и беше избран за най-великия българин, затова и ние решихме да не ви затрупваме със суха информация, а да покажем заслужено уважение, като изтъкнем на важността му.