12 Feb 08  |  Други

      “Ти мене уважаваш ли ме, бе?” – втренчил Свети Трифон пиянски поглед в жабаря Валентин след като изпил на екс 10-та тъмна чаша вино. Италианецът го гледал с високомерие и тихичко забърсвал малките си устенца с копринена кърпичка, за да се предпази от алкохолния дъх на българския светец. Засвирили циганите. Ритъмът на пиянската чалга бързо се влял в кръвта на Трифон. Той грабнал през кръста Валентинич и с едно движение го метнал на масата. “Айдеееееееее!” – изврещял Трифон и надигнал следващия мях с вино. Циганите деряли кларинетите си, а въздухът се цепел от мазните звуци на пиянската музика. Българинът хвърлил над себе си сухия мях и се метнал до италианеца. Заскачал на масата и от душата му се заизливало такова веселие, че тоз час всички, които били на празненството втренчили поглед в него. Българският светец започнал да извива тялото си под ритъма на циганския валс и още да налива в гърлото си тежко мелнишко вино. Ритал чаши и чинии, блъскал в главата си празни мяхове вино и здраво раздрусвал с две ръце колегата си в ритъма на чалгата. Бързо гъстата брада на двуметровия Трифон почервенявала, също тъй бързо пресъхвала устата му и той не спирал да я охлажда и да врещи като мечка.

Ту наляво, ту на дясно, под ударите на циганския тъпан Валентин съвсем се шашардисал и главата му бързо започнала да се замайва. Свирачите надували широките си бузи, а Трифон подскачал с все сили около тях и дърпал за яката след себе си италианеца. Наливал в устата си вино и го прегръщал по братски, като ту го целувал по челото, ту по бузите, а към края (като сметнал, че го обича неистово) лепнал му една целувка и по устата. От това на Валентин направо му призляло. Пиянската смрад, премесена с много пот, така ударила в синусите изтънчения му нос, че да не била широката длан на Трифон, която го стискала за врата, италианецът със сигурност би се строполил безжизнен на пода.

След миг циганите успокоили ритъма. Затихнали кларинетите, не се чувал тъпанът. Балкнските светии насядали по местата си, а с тях, напълно съкрушен от пиянския танц на Трифон, седнал и Валентин. “Е, как ти се струва нашето празненство” – попитал го Трифон като обърнал на екс още два мяха с вино. Валентин понамокрил лицето си с вода и като се освестил леко, отвърнал: “А любовта, свети Трифоне? Къде остана любовта! Нали на нея трябва да учим хората!” - и на дълго започнал да разказва как при тях най-важни са нежните, изтънчени чувства и красивите жестове, които влюбените правят един към друг, за да засвидетелстват истинската си любов. Говорел Валентин и пламенно ръкомахал около главата на Трифон, но думите му изобщо не достигали до ушите на българския светец. В тях вече витаела нежната мелодия и тъжния глас на едно младо момиче. “Лале ли си, зюмбюл ли си...” пеело то със спокоен глас, а душата на му бавно попивала в тънките извивки на гласа й. Погледът му станал мек и топъл. Пред очите му се заизвивали картините на спомените. Появили се хиляди девойки, коя от коя по-красива. Едната го галела по косата, друга цулувала по устата, а трета лежала на гърдите му. Натъжило се сърцето на Трифон. Ръката му омекнала и всеки път щом пуснел нов мях вино в гърлото си, то сякаш опирало в душата. Погледът му натежал, очите му почервенели и се напълнили със сълзи. Пеела девойката с пълен глас, а по брадата на Трифон спокойно започнали да се спущат горещи сълзи. Валентин, надвесен над ухото му, разказвал за цивилизацията, за изтънченоста, за чистата любов, но Трифон не го чувал. Пред очите му сияело само бялото момиче и безкрайните извивки на тънката му снага. Пленявали го красивите й китки, бялата гръд, нежните рамене и крехката шия. “Лале, ли си, зюмбюл ли си...” – извивал се гласа на момичето и ранявал сърцето на пияницата.

Валентин станал от масата и тръгнал към изхода. Така завършвало гостуването му при свети Трифон на 14 февруари. Мислите му не можели да понесат пиянските извращения на балканеца, нито да разберат чудната му страст по една песен. Той щял да се завърне при своите миряни - три пъти по решен да заличи от календара тоя ненужен пияница Трифон. Любовта, на която той учел хората изисквала изтънчени подаръци, мили и добре премерени думи, показност, шикозност, а какво предлагал тоя българин – пиянство и глупост. Не една и две битки е водил Валентин с такива светци и то по тези, балкански земи. Някога, много отдавна, съперник му бил гръцкия глупак Дионисий, сега е Трифон, но и с него щял да се пребори. “Ще се възцари моето царство!” – помислил си Валентин и затръшнал широките балкански двери зад гърба си.

А Трифон, обладан от тъга и радост, дори не забелязал, че Валентин си е тръгнал. Дори не подозирал, че един католик го убива в душите на хората – а няма ли кой да вярва в светеца, той изчезва. Но Трифон не мислел за това - той искал просто да се наслади на празника. Никак не знаел, дали учи хората на нещо, нито го интересувало. Желаел само красивата песен на българката да свърши по-скоро за да отпусне душата му. След миг гласът й замлъкнал, Трифон избърсал сълзите си с длан и циганите засвирили хоро. Пръв той скочил и заразмахвал червен байрак. Валентин крачел решително към Ватикан, а българинът чевръсто повеждал хорото надолу, все надолу към забравата. Но пък на него и не му пукало особено.


*Свети Трифон Зарезан е лечител, мъченически загинал за Христовата вяра