16 Jan 08  |  Общество

      Много арт не е на арт. Така би трябвало да звучи максимата, ако тръгнем да разглеждаме изкуството, което запълва градското пространство под формата на галерии, театри, киноседмици, киномесеци. Не ни разбирайте погрешно, ние ги обичаме, искам клек-шопа до НДК да бъде превърнат в галерия. Искам да ходя на изложба на някоя млада художничка, като преди това списание Едно прилежно ще ми обясни по какви модерни начини тя запълва пространството и ни отвежда във времето на безвремие, с цел да надникнем в трансцедентното битие на “инопланетяните”. Критичността ми е вродена, макар и никога да не съм запълвал бял лист с пространствено добре конструирани композиции. Тази ми критичност ме накара да виждам, че сега много творци крият некадърието си зад термина “арт”. Защото няма нищо по-гениално да можеш леко да пресъздадеш това, което ти е в главата. Ако то е арт и така трябва да бъде представено, ок, зрителят винаги ще усети и разбере това. Чисто интуитивно. Ако си се напъвал да пресъздадеш някаква банална идея и да скриеш некадърието си с неразбираеми на пръв поглед мотиви, тогава криеш некадърието си зад арт. Или си плагиат. Ван Гок е казал, че най-големите гении са плагиатите, но в слънчогледите му виждам съвършената простота, по-съвършена и от пистолета. Красотата на тази простота, изчистването на излишните детайли, те я направиха толкова безценна. Подобна е и леката усмивка на Джукондата. Преди да продължа да ругая по редица съвременни арт изпълнители (като театъра Алма Алтер например), нека да ви припомня думите на немския писател Гюнтер Грас в “Тенекиеният барабан” по повод писането: “Можеш да започнеш от средата и препускайки смело напред и назад да объркваш читателя. Или да се пишеш за модерен – теглиш кръст на времена и разстояния, а стене, било сам, било чрез героите си – да обявиш, че най-подир и току-що си решил проблема “пространство-време””*. Ако и вие сте се уморили от подобна инвазия, за уплътняване на “градското пространство”, предлагаме ви нещо не толкова претенциозно, което ще ви струва осем лева. Чисто е, красиво е и определено си заслужава няколкото часа време. После ще се приберете вкъщи и ако сте гладни за арт ще гледате нещо качествено, пиратски свалено от интернет, като филмите на Свенкмайер например.
Статията е за събития в София и предварително се извиняваме на останали 27 области извън София-град. Ако посетите Софийски университет Св. Климент Охридски, в централното фоайе ще откриете рядко красива изложба. “Погледи на деца”. Първоначално тя бе представена в Червената къща, а сега е напълно безплатна и достъпна за всеки посетител в Ректората. Инициативата за изложбата е на регистрираната във Франция асоциация “Малки цигани”. В нея фотографиите са направени от самите деца, които живеят във “Факултета”. Авторите са децата Славиана, Беатрис, Мими, Славчо, Васко и Иванка. Самите снимки се отличават с изключителен поглед върху ежедневието на “Факултета”. Характерно за тях е, че представят един от най-големите ромски квартали в България в позитивен дух. От снимките лъха позитивизма, цветността и музикалния дух в характера на ромите. Освен това надхвърлят основни фотографски познания, или са родени за това. Снимките им ще бъдат включени в книга, която също е озаглавена “Погледи на деца”. Тя ще бъде преведена и на френски. Снимките са детски, далеч от всякакъв арт, закачливи, шарени. Отразяват необременеността на децата и веселия начин, по който те възприемат света.
След като си тръгнете от Ректората, продължавате към подлеза, жълтите павета, Народното събрание, БАН, още малко и стигате до жълта сграда в стил, който смесва Барок и Рококо. Това е Царския дворец. От едната страна се намира Етнографския музей. Този музей е тотално отритнат от арт-средите, защото те не виждат как една експозиция като “Приказака за торлаците” би се нагодила към творческите търсения на модерния човек. “Здрасти, Мото”, сложи си слънчевите очила и отговори на въпроса колко “Fa” би отишъл на майната си. Етнографския музей връща към една предsms епоха, запознавави с хора, които не са могли да възприемат странните очи в картините на Модилиани. Селяни със селски носии, само ще припомня, че така си е мислил и Вакарелски преди да се захване с етнография. Освен постоянната експозиция в момента Етнографския представя изключително интересна изложба на ковьори от началото на комунизма. Ковьорите са едни неща, които страшно много приличат на гоблени. В началото на соцепохата в България, малко след 50-те, всяко домакинство е било задължено да има такова нещо, което да изобразява живота в домочадието. Върху бял плат със син конец вие ще може да се насладите на естетическите виждания на отделните домакини, които е трябвало да докажат вродения си художествен талант спрямо съседките си. Изобразяват се всякакви картини, от весела трактористка на полето, до влюбени младежи в традиционни носии. Изобразяват се разходки из Борисовата градина. Изложбената зала е подредена, така че лесно да ви върне в епохата от ранния социализъм. Единственото, което не се връзва е леглото на Борис III, което е поставено в единия ъгъл на стаята. Със сигурност трудовака в младата социалистическа република не е спал на подобно легло. Но само по себе си то също представлява достатъчно силна атракция. По средата в стъклени витрини са извадени кратки поеми и статии от този период. Списание “Жената днес” съветва домакините как да направят дома си по-уютен, като ги учи сами да си измайсторят миндерче в стаята за гости. Поеми разказват героичните постъпки на трудовачки, които излизат на битки дори и срещу роднини, в името на социалното равенство. Изправят се срещу “Гулаци” и подтисници и одържавяват земите им с мощните си комбайни.
Експозицията е твърде малка, и със сигурност ще изпитате разочарование от това, защото лесно ще се потопите в началото на 50-те, когато все още Култа към Сталин е в пълна сила. Чудя се на домакинята, която беше измайсторила ковьор, в който един младеж предлагаше пари на едно момиче, а отдолу стоеше надпис от сорта на (цитирам по памет), че любовта става дваж пъти по-силна, когато се дават пари. Какво ли й е било в главата.
След като напуснете Етнографския, не излизайте от сградата, а се насочете към вратата отсреща, където се намира Националната художествена галерия. Дъските по пода скърцат, сякаш не са били стягани откогато Борис е правил бал в чест на раждането на Симеон. В момента там е представен Руси Ганчев. Творец, който трудно би влязъл в представивте за супер модерно и качествено изкуство сега. Най-малкото, защото си пада по пейзажите, без да обрисува и демоните в главата си докато е гледал еди кой си пейзаж. Голяма част от картините са частно притежание в момента. Тя представя негови пейзажи от дунавския бряг и Черноморието, от градския живот и родопско.
Нямаме нищо против всякаква форма на арт, но за финал ще ви припомня още една история. Салвадор Дали и Бунюел правят филма “Андалуското куче” изцяло на база на сънищата си. Филмът е красив и един от нашите любими, но си даваме сметка, че няма смисъл да търсим смисъл, защото това са сънищата на двама от най-великите творци на 20 век. При премиерата на филма Бунюел е напълнил джобовете си с камъни, за да замеря тези, които го освиркват. Естествено, след финала започват бурни аплодисменти и лентата е призната за супер-арт. Върха на кинематографията, хората са го гледали десетки пъти, за да вникнат в тайния му замисъл. А при журналистически въпрос “Какво целите с този филм”, Бунюел отговорил “Да докарам хората до самоубийство”.
Отделяйте истинското от фалша със сърцата си и жестоко критикувайте тези, които крият некадърието си зад абстракцията. Винаги си личи, когато не е нужна.

Превод Надя Фурнаджиева
Снимките са на Славчо и Васко