19 Sep 07  |  Празници

      Ако се направи Топ 10 на думи, които бележат историята на XX век, някъде в тази десетка задължително трябва да присъства и Независимост. Почти цяла Африка извоюва своята независимост именно през миналия век. Същото важи за Латинска Америка и за отделни части от Азия. Империите се разпадат една след друга и освен че губят територии, губят също контрола върху трибутарните държави, над които са имали власт преди това. Въпреки че още в края на IXX век България е обявена за Япония на Балканите, въпреки че това й е времето на постепенен възход в икономиката и успешното управление на Стефан Стамболов оставя своя отпечатък върху живота на хората, спрямо независимостта си ние също се нареждаме редом с изостанали африкански, южноамерикански и азиатски държави. На 22 септември България чества своята независимост. Годината е 1908, когато в църквата “Св. 40 мъченици” правителството на Александър Малинов обявява независимостта на страната спрямо Османската империя. Историята се повтаря, точно както навремето Петър и Асен в църквата “Св. Димитър” вдигат въстание и освобождават България от господството на константинополските управници, така и Малинов се вдига против зависимостта на българите от цариградските такива. Градът намиращ се на Босфора е вечен, независимо как се казва винаги е удивлявал със своята красота и грандиозност, а България винаги е успявала да му се опълчи. Да се противопостави и дори да го притисне като не му дава да разпери ръцете си навън от крепостните си стени. Новото опълчване срещу Цариград обаче не е предшественик на военни операции и кръвопролития. Те ще дойдат има няма две години след това. С това поредно опълчване срещу големите България за първи път проявява блестяща дипломация. Вече се е превърнал в клише лафът на историци и патриоти, че нямаме загубена битка на бойното поле, но нямаме и такава спечелена на масата за преговори. Ето това е доказателството – 22 септември 1908 година. Голямата дата, която не поражда празнични емоции в никой сега. Нямаме нищо против въоръжената борба на народа, нямаме нищо против да се отдаваме почит на пролята в името на нас, следващите поколения българи, кръв. Но според редица проучвания българите не чувстват особено празнично Независимостта на България и за това нещо обвиняваме именно Александър Малинов и Фердинанд, дядото на Симеон. Ако бяха решили да съпроводят този значим за нацията акт с малко битки с румънци, турци, сърби, гърци, че даже и албанци, сега 22 септември щеше да означава нещо в календара на обикновения българин. Изобщо май страната има някакъв проблем с празниците, сигурно сегашните управляващи смятат, че грандиозността и засиления патриотизъм е нещо присъщо за времето на комунизма и гледат да се отърват от него. Как е по света? Всеки празник във Франция, дори може и да не е на национално, а на местно ниво, е повече от пропагандиран, а държавата има за задължение да покачва неговата стойност значение. В САЩ деца на емигранти първо поколение от всички краища на планетата са дотолкова обработени за има няма един живот време, че също считат задължително грандиозното отбелязване на множеството дати в двестагодишната история на страната приемник. В България обаче това не се счита за нужно. Никой не счита за нужно да отпразнува подобаващо една от най-блестящите дипломатически акции в най-новата ни история. Вместо това историци и патриоти ни засипват от подиума на пресата за това, че винаги сме били на страната на губещите.
Независимостта не случайно е обявена в тази година и на тази дата. Българските управляващи от Освобождението дотогава винаги са си давали сметка за тежестта на това да си зависим от Османската империя, да поемаш част от нейните дългове, да подписваш с нея неизгодни търговски договори и да плащаш непосилни репарации. Към 1908 година положението в международен план става съвсем различно, а специалистите по външна политика на Османската империя, явно не са зягрявали, така както българските си колеги, какво е възможно да се случи от промяната в политиката на Великите сили. Страната ни не може еднолично да наруши решенията на Берлинския договор и за това трябва да си намери някой партньор, ако пристъпи към подобно нещо. По това време търсене дори не е било нужно. Австро-Унгария засилва все повече апетитите си към анексиране на Босна и Херциговина. Дуалистичната империя естествено разполага с нужните дипломатически ресурси, за да извърши подобен акт безнаказано, но точно тук се отваря и врата на София. Ако Виена наруши договора, София също може, а Великите сили ще се принудят да санкционират и двете страни. Освен това благоприятно развитие на нещата на запад, България получава и подкрепата на Русия, която предлага и финансова помощ за страната при нейното пълно отделяне. Политическите промени в Истанбул също са на наша страна, защото по това време реформистки настроените младотурци извършват преврат в турската столица. Имало е кръвопролития, които по някакъв начин влияят на Независимостта, но те сега се помнят само от историци и патриоти, а държавата отново не отдава нужното им значение. Малко преди обявяването на Независимостта избухва стачка на работниците по жп линията Одрин-Белово. Линията се поддържа на концесия, но поради васалния статут на държавата ни всички приходи от нея заминават за хазната в Цариград. Стачката на работниците дава основание на българската армия да се намеси на територията на страната. С цената на много жертви тя е спряна, а Александър Малинов веднага обявява национализирането на линията. Като зависими от султана в този случай ние нарушаваме Берлинския договор, а само пълната ни свобода може да узакони един подобен акт. Независимостта на България е призната от Турция и Великите сили през април 1909 година. Княз Фердинанд става цар, а България издига ранга си на международно ниво и става напълно равноправна на останалите в Европа държави.
    Това е и единствената позитивна страна, с която можем да запомним управлението на Фердинанд. Със сигурност той дава пълна подкрепа на Независимостта не поради родолюбиви причини, а заради болните си властнически и покровителски амбиции. Заради него се въвеждат сума нови медали във военната номенклатура, на които той е по презумпция носител. Искал бил да види Цариград в краката си, а това се превръща в основа причина за загуби по Южния фронт от Турция по време на Балканската война. Най-показателен за същността му случай е когато пристигайки в Москва той застава в поза “Наполеон” срещу Кремъл с насочен напред пръст, точно както френският пълководец е сочил пътя на войниците си. Естествено, предизвикал е само смях.
    bTOURISM.com призовава – да почетем празника, защото той е една от малкото дати, в която заслуга за развитието на България има най-вече дипломацията.