27 Sep 07  |  Етнотуризъм

      Годината е 1346. Безкрайните орди на Османската империя вече са в южната част на Балканите. Недалеч от град Одрин лагеруват войниците на Сюлейан паша. В следобедите, когато армията си почива и търси забавление, някои от най-пъргавите борци започват да премерват сили в импровизирани борби. Турците се подреждат в кръг около тях и намазват голите им тела със зехтин. Мазните борци се вкопчват в стоманена прегръдка и със свирепи викове възбуждат жадната за насилие тълпа. Забива първият турски тъпан под ритъма на кръстосаните схватки. Изпищява зурната, а гласът й полита над целия лагер на османлиите. От всички краища заудрят виковете на подивелите турски войници. Пред погледите им мазните борци влагат цялата си сила и пъргавост за да се повалят един друг. Кръвта им кипи, а тълпите изревават, смаяни от уменията им. Забиват тъпани от всички краища, а свирачите надуват зурните. Запачите танцуват унесени от вихъра на музиката, а с тях заиграват и телата на мазните борци. Часовете се нижат, но силите на борците не свършват. Залязват последните слънчеви лъчи. Една от борбите толкова се проточва, че пашата нарежда борбата да прекъсне и да продължи на следващия ден. Последни остават братята Салим и Али. Борбата им е толкова ожесточена, че накрая и двамата падат мъртви от преумора. Войниците ги погребват край смокиново дърво.     Години по-късно, когато армията се завръща от победоносните си ходове на север, войниците с удивление установяват, че под дървото са бликнали 40 извора. Нарекли мястото Къркпънар – гробището на пехливаните. Легендата разказва, че така се поставило началото на пехливанските борбите – под ударите на турския тъпън и екстаза на турските войници. Тази година те се проведоха за 662. Арена на едни от най-интересните борби беше село Карапелит в Добруджа.
        Слънцето припичаше още от сутринта. Наближаваше обед, а организаторите на мазните борби все още стягаха приготовления. Подранили, циганите вече продаваха рахат локум и памук шекер от сергиите си. Майсторите на дюнери редяха шишовете, а от огъня им из цялото място се носеше тежкия аромат на печено месо. Борбите закъсняваха, но досущ като в Ориента, никой не бързаше. Регламент и точен час – кому са нужни те – борби ще има, и то до мръкване. Нито едно око няма да остане незадоволено. Яваш, яваш, като в безкрайна върволица пристигат борци от всички краища на Добруджа и Делиормана. След тях идат и зрителите, жадни за зрелище. Спокойно селският стадион се изпълва. Както някога край Одрин тълпата заема места в кръг около зеления тепих на борците. Чува се музика. Засвирва кларинет и заглъхва. Забива тъпан и утихва –свирачите настройват въздуха. Олиото е разлято с тонове. Дори тревата е мазна. Излизат състезателите. Намазани са със зехтин за да се изплъзват от ловките ръце на противниците. Голи до кръста, гърбовете и гърдите им лъщат под жарките лъчи на юнското слънце. Краката и торса им са покрити със специално облекло, наречено къспет. Изготвено е от майстори-сърачи.     Черният дълъг къспет е от здрава волска кожа и допълнително затруднява борците в тежките хватки. Краката им са боси се пързалят на хлъзгавата терева. За пехливанската борба се изисква голямо умение. Само най-способните могат да се преборят за овациите на публиката. Може би това е причината, в миналото пехливанските битки да са важна част не само от празниците и съборите на турците, но и от техния бит, от мирогледа им. Някога момите са се задомявали на борбите. Бащите им са избирали бъдещите си зетове по това как и с каква лекота се справят с противниците си. Историята разказва за много военоначалници, които не веднъж са заслужвали уважението на аскерите с брилянтни победи на мазния алай-тепих. Затова и досега пехливаните са едни от най-уважаваните мъже в представите на турците. За тях се говори с уважение и почит. Имената на победителите остават завинаги. Раменно, поясно хвърляне. Хватка-ключ между четала, умело спущане и завъртане – за пет секунди очи в очи с противник са необходими дълги тренировки и много издръжливост. “Да имаш много сулук”, както казват борците. Традицията витае във въздуха когато започнат първите двубои и съдиите – стари шампиони и дълбокоуважавани имена – заиграят своя танц около нахъсаните борци. Оглеждам се наоколо и по лицата на хората разбирам колко е важно за тях това, което се случва на селския стадион в Карапелит. Далеч от Одрин и пехливанското гробище под смокиновото дърво местните турци са запазили своя спорт, запазили са духа на мазните борби. Има, разбира се, и много българи – на тревата и сред зрителите – но истинското тук не е българско. То е турско. Дори и да се чува българска песен, дори и да ечи някъде българска реч, традицията и духа на обичаите в това добружанско село не е българска. Но ето, случващото се е тук, в България. Дори големият победител, турчин, състезаващ се от години за южната ни съседка, поправя водещия и казва:”Не съм от Турция, а от Разград”.
        Хората се научават да живеят заедно. В добро и зло, те са орисани винаги да бъдат врата до врата. Както и да тече времето, каквито и промени да довява вятърът, дворовете им остават разделени само от един малък зид. Редят се борбите, съдиите отброяват победителите в различните категории и вдигат високо ръцете им във въздуха, а на мен ми се струва, че виждам Кърпанар край Одрин и войниците на Сюлейман паша в онзи червеникав следобед. Чувам песента на зурните и тежките удари на тъпаните. Момчетата на алая са братята Али и Селим, а битката им е за чест, слава и уважението на хората. Наградата е стокилограмов коч. Много по- ценен е от медал или грамота. След заколението му, корбанът ще е за здравето на бореца и семейството му.
    Зрелище по турски – не сме в Турция, но за културата няма граници. Идете и се насладете на пищността на празника. Помиришете мазния аромат на пехелвинската победа. Босфорът е далеч, но нима по-близко е Париж?... Ние сме граница на две цивилизации. Такива сме били и такива ще бъдем. Стоим на хълма, от който се вижда целия свят. Нека погледнем – пък да ни се разкрие. каквото ще.