16 Oct 07  |  Общество

      „Аз съм войник!!! Не съм спал от 5 години и под очите ми има сенки....не съм ги видял, но така ми казаха. Аз съм войник, но нямам дрехи, а ботушите ми убиват...”
Предишната вечер, докато бях в местното клубче, тази песничка на украинското дуо 5nizza така ми се наби в главата, че сега нямаше отърване от нея. Първата ми работа бе да си я “заредя” на mp3-plаyеr-а и на следващия ден, докато с бодра крачка се бях устремил към 4-и перон, приятната смесица от рага, джаз, рок мотиви, брейк-бийт ритми и акустична китара, успяваше да успокои забързаният ритъм на сърцето ми. А и след предишната вечер, кецовете ми така бяха натежали, че разстоянието в подлеза на централна гара ми се струваше непосилно за преминаване. Леко пиянският глас на Сергей ми напяваше да се понапрегна още малко. Бе вече 13:41 часа и по стара българска традиция влакът закъсняваше с разписанието. Придвижвайки се към първия вагон, пръстите ми плавно погалиха стоманената обвивка на коша на локомотива. Добрият, стар локомотив 43 131, производство 1971 година на прословутия завод Skoda-Plzen. В дъното на перона зърнах младеж с фотоапарат в ръка, който правеше снимки на споменатия вагон. Повечето хора биха го сметнали за луд, а ако им кажа, че прави трейнспотинг, ще ме изгледат тъпо, или най-много ще решат, че е наркоман. За моя радост разбрах, че броят на хората, които имат като хоби следенето на влакове, каквото всъщност означава трейнспотингът, хич не е малък. За много това хоби може да се стори доста странно, за други то си е чиста доза романтизъм. Поне аз за това се сещах, спомняйки си увлекателните пътувания на Джак Керуак в романите му. Пътуването с влакове като “Призрачния”, “Свистящия”, “Светкавичния” и няколкоседмично обикаляне с този транспорт из живописната ми Родина си оставаше само една мечта. А аз можех да се задоволявам само с по-скромните и не толкова митологизирани български влакове и по-късите железопътни отсечки.
Потната ми ръка бутна вратичката, която ме делеше от уюта на 50-годишния вагон. Тя изсъска гневно и скърцайки се отдръпна навътре към вагона, разкривайки чара на пътуването с влак в пълния му блясък. Миризми на пот, парфюми, чесън и ракия се преплитаха в един уникален нов аромат, достоен за хитова линия парфюми на Armani. Успях да се докопам със сетни усилия в дъното на купето, досами прозореца и се подготвих за пътуването си.
Може би е крайно време да ви кажа закъде се бях запътил. Ямбол!!! А и честно казано, крайната ми дестинация не бе от значение тогава. Не исках да видя Ямбол или да пиша статия за него, единствената ми цел бе да попътувам....с влак. Повечето от вас ще ме сметнат за мазохист. От какъв зор съм тръгнал да се блъскам по влаковете, в които няма климатик, няма никакъв комфорт, често дори места няма...и въздух няма. От пръв поглед прохладният рейс, удобната кола, дори и пътуването на стоп са далеч за предпочитане. Аз обаче реших да хвърля един бърз поглед на България...от движение. А и надали има по-живописно пътуване от това с влак. Човек много по-лесно би могъл да се наслади на прелестите на страната си по този начин, отколкото по магистралата.
Първият един час не предложи нищо интересно що се отнася до природа и културни забележителности. Единственото интересно се случваше в самото купе, където две емо-та ми предложиха да пия от тяхната бира. Бързо се разговорихме на тема бритпоп и съвременна литература, с което времето започна да лети още по-бързо. На Ихтиман се качи еда възрастна дама и дотам бе с бирата. За сметка на това скоро започнахме да навлизаме в полите на Рила планина и аз залепих чело о мръсното стъкло. Чувствах се мизерно, мръсен, не изкъпaн, пропит от всякакви миризми, но доволен. Всеки път, минавайки по тази дестинация, се радвах като малко дете. Зеленината обгръщаше целият влак. Бях се потопил в това зеленикаво море и отдавна се бях абстрахирал от досадното тракане на раздрънкания влак. Хора слизаха по най-причудливи селца и паланки, упътвайки се към нивите си, които за мен си оставаха единствено следваща атрактивна дестинация за посещение.
Планинските прелести започнаха да намаляват приближавайки гара Септември. За сметка на това следваше не по-малко привлекателната равнинна местност. Не се и усетих как съм пристигнал в Ямбол. Заканих се скоро пак да повторя изживяването. Този път в друга посока. Може би към Свиленград. Едно е сигурно, а именно- БДЖ предоставят голям избор от възможни дестинаций. Въпреки своите минуси, пътуването с влак си остава едно незабравимо преживяване за любителите на “доста по-странни” усещания.
Слязох от влака, сложих си отново слушалките на player-a и познатият ми глас отново ме завладя : “...аз съм войник и ми е обидно, когато остане само един патрон - или аз, или той. Последен вагон, ракия. Такива сме ние- милиони...”