01 Jun 08  |  Празници

      Всички се надяваме първоюнският празник на детето да минава чисто и с усмивки, така както трябва да е по презумпция. Случаите с Могилино, с педофили с пушки и изхвърлени на улицата многодетни семейства направиха така, че вече да не виждаме детските усмивки. Децата на България са болни и бедни. Поне така мислят в други точки на континента. Ние ги гледаме само как реват или ни се показва колко тъпо е отношението на държавата към тях, оставяйки ги. После дойде моделът на социалната индулгенция. Пращаш смс за левче и нямаш повече отговорност към обществото. Или по-точно, “аз също съм изпратил смс докато гледах как Тити Папазов пее, защо точно до моя дом ще строите новите жилища на болните деца?” И в пълен контраст на цялата тази помия, ние решихме да потърсим място където се грижат за децата си. Болни или читави, няма никакво значение. Тръгнахме на обиколка из Републиката, за да докажем, аджеба, че в света на децата има много повече красота, отколкото сълзи. Дай, Боже!

В Стара Загора намерихме Нели Гюргенева. Тя прави картини от мъниста. Шие ги като гоблени, но се вбесява като й кажат, че прави гоблени от маниста. Връзката й с този материал е, че преподава изкуството си на сирачета от “Дом майка и дете”. Прави го абсолютно безплатно, а нейни питомци вече имат награди. За съжаление в близките две седмици нямаше уроци, затова не можем да ви представим снимки. Но Нели ни даде идея. Суха, консервативна идея. Дядовска идея в стил професор Вучков, но все пак не ни е срам от нея. Тя ни показа готин модел за развиване на следващата вълна данъкоплатци. За образоване на потребители на култура и за получаване на образование. Изкуството! Или по-точно, доколко как и откога трябва да се започне да се поднася на децата. Колко е достъпно? Проверихме и отново се натъкнахме на шантав парадокс в стил “Параграф 22”. Културните дейци разправят, че пари в тая работа в България няма. Музиканти, художници и писатели също се жалват. В страната ни няма традиция на меценатство и бизнесът и културата си говорят на чужди езици. За сметка на това, за да запишеш детето си на някакъв кръжок никак не е евтино. Дори, смея да кажа, има си сериозна елитарност в цялата тази работа дъщеря ви да стане пианистка. Сега освен че тръгнахме да търсим нейде детски усмивки, решихме да намерим и евтина форма на предаване и обучаване в някакво изкуство. Сигурни сме, че докато сме пътували сме подминали страшно много примери, но намерихме баш лайтмотивът на желаната история.

Денят е събота, страшна жега в града кръстен на дядо Благоев. “Хора, пътища, салтанати”, както казва бай Ганьо. Но ние нямаме време за разглеждане на културно-историческите забележителности, а като някакви перверзници се пулим срещу всяко дете, което влезе в полезрението ни. “Нищо интересно” – казвам аз и си мисля да намерим някъде негърчета, за да оправдаем поне пътуването. Защото са сладки, тъпа работа. Колегата ми дава уникалната идея да бъдем уникални. Тоест, да снимаме бременни жени и да поздравим бъдещи деца, така или иначе няма да можем да намерим “нещото”.

Тръгнахме към етночастта на града, когато пред нас започнаха да изкачат табели за някакъв си детски център. Оказа се, че не е какъв да е. За съжаление беше събота и повечето врати, които се опитахме да насилим, бяха добре залостени. Този детски център се заниамва с обучение на деца. Сумата е страшно символична и варира от 8 до 15 лева. Както казах, намира се в парк “Варуша” в традиционни за този краи къщи. Много къщи. В него се извършват дейности като живопис, дърворезба, пеене, “Къша литература”, всякакви видове танци, от народни до балет. За съжаление в събота не можахме да попаднем точно на децата. Искахме да ги видим как се занимават с всичко това и ако може да щракнем усърдието им. И тъй, докато ругах късмета и обвинявах за него цар махмурлук, на около два метра от мен премина страшно бързо нещо дребно и бяло. Носеше се с лекота на пчеличка. След секунди вече си мислех, че съм попаднал в някаква приказка, защото звънлив смях атакува ушите ми, без да мога да регистрим източника му. За щастие, дори и в съботния ден, намерихме две момичета, които бяха на упражнения по балет. Ако някога сте си мислели, че е задължително да запишете дъщеря си на балет, аз ще ви кажа – не го приемайте като задължение, защото голяма част от факта, че детето ви да танцува по този начин ще се убие. Задължението по някакъв начин придава пошлост и гадна снобарщина. А това, което се случваше в залата за балет, е нещо много повече от красиво. Толкова, че обективът беше тотално победен, а текстът ще стане прекалено художествен.

Учителка на двете момичета е балерина дошла от Русия. Завършила всичките там най-висши училища за изкуства в Москва. Общо има 26 ученичики и тя им е и хореограф. Докато снимах учителката викаше: Балерини, балерини на списание. Балерини... красиви. Всеки път когато го казваше сякаш ми забиваше пирон в мозъка. Мисля, че започнах да се изчервявам, представих си се отстрани. Сигурно физиономията ми ще е такава, ако извърша нелепо убийство на 90 годишна монахиня и след това бъда хванат. Срамувах се. Всичко ми се стори повече от илюзорно и излишно. Не го сравнявайте с други подобни състояния, всички сме имали такива. Сега обаче доказателството беше пред мен и ми се хилеше докато скапваше целия ми следобед.

Пари от децата не взема, те дават на някой по осем лева на месец. 96 лева на година, сигурно е по-малко от месечните ни задължения към всички банки, с които сме се обвързали. 96 лева, а за сметка на това дъщеря ви излиза на сцената и танцува толкова грациозно, че ви идва да ревете. Вдигната брадичка, перфектна стойка и разкошна рокля. Намерихме ли си "нещото", което искахме? Затворени в малко салонче в Благоевград, заедно с една руска учителка и две красиви малки балерини... почуствахме се засрамени. Историята, която много търсихме, ни отмъсти. Пиянският разговор снощи, яката мацка с дълбокото деколте, заради която щяха да ни бият в дискотеката. Разговорите за американското кино от 70-те и философстването върху значението на лимонадата. Това са неща, от които се почувствах засрамен. Не намерих детски усмивки, а получих шамар. За половин час чуждото щастие метна подяволите целия ми свят. Щастие в пълната му простота, така както го разбира едно десетгодишно момиче балерина. Истината на това, което се случва, може да победи и Сартр и него също да го хвърли по някакви неприятни места.

Явно намерихме нашата история и изпихме по две бири по този повод. Колкото и клиширано да звучи, Първи юни не е ден на детето. Първи юни е денят, в който трябва да се сетим за детските си мечти, за наивните страхове, за първата любов. Не ви казвам, че предлагам да ставаме деца на първи юни, защото терминът за подобно нещо е инфантилност. Никога не трябва да забравяме детството си, защото само по този начин ще можем да го изживеем пак... през главите на децата ни.