28 May 08  |  Забележителности

      Далече, далече на север, там където фиордите нямат имена, думичката „природа” се произнася с благоговение. Тя е нещото, което най-много се почита и от което човек най-много се бои. Далече, далече на север, чудесата на природата не са просто феномен, наслада за сетивата и дущата. Те са символ на нашата нищожност, безмълвен коректив на стремежа ни към материалното и тленно. Няма да забравя сцената от филма за исландската група Сигур Рос – Хайма. В нея група исландци протестират срещу застрояване на планинско езеро, а само при споменаване на думичката „езеро”, очите им се насълзяваха, а гласовете разтреперваха. Нация от 300 000 души, израстнала със суровото време и красивата и жестока природа, изпитва страхопочитание към Нея. Исландците не просто се възхищават на красотата, която ги заобикаля, те осъзнават краткия живот на всичко материално и непреходността на извора на живота – Природата.

Ние от друга страна сме ценители, естети, радваме се на всичко красиво. Все по-често обаче не може да оценим, кое е истински красиво, нито как точно да му се радваме. А на това как да запазим това, което обичаме, въобще не сме научени. В България е пълно с хитреци или както казва един приятел: „хитър си като два чувала с лисички”. Ако след някой друг ден кранчето спре и европарите пресъхнат, чужденците да не се чудят защо дори и децата от яслите приемат спокойно отрязаните субсидии. Надлъгването е до дупка, нали персонални санкции няма да има, то тя държавата да му мисли, нали и без това властимащите постоянно ни лъжат, защо и ние да не послъгнем малко. Пък като ни разберат всички и си научим един друг кирливите номера, тогава просто ще си крадем парите от единия джоб и ще ги местим в другия. Колкото далаверата да става.

Миналата година бях, меко казано, отвратен, научавайки за своеволията, които се извършват в местността Чудните мостове. Краткият репортаж ясно показваше как невъзмутима лелка събира входна такса от 2 лева... за посещението на природен феномен, който е държавна собственост. Слава богу, свинщината бе прекратена преди новината да е достигнала до Исландия, а мълчаливите северняци извършили масово самоубийство, научавайки за смешния опит за сводничество спрямо майката Природа. Година по-късно лелката е заменена от мъж на средна възраст, събиращ само левче и то по друг повод- паркинг. Да, за паркинг някъде в Западните Родопи, на 35 километра северозападно от Чепеларе и 80 километра южно от Пловдив. Там където природата бавно се опитва да си възвърне усвоените от човека владения. Следва бърза игра на малки вратички и редица финтове с пазача, който съвсем искрено си вярва и още по-искрено убеждава, че таксата от два лева съществува и рано или късно всеки се сблъсква с гишето, на което се продава ценната хартийка.

Оттук насетне започва изкачване. Местността предлага няколко маршрута, като може би най-интересният и дълъг започва точно откъм паркинга и преминава през стръмно скално било, грижливо обезопасено с метален парапет. Навсякъде е чисто, а по няколко дървета има дори грижливо поставени торбички за отпадъци. Вековни иглолистни гори, съставени предимно от смърчове, напомнят за краткият ни живот, а от скалите иронично се подсмива безсмъртничето, или още известно като родопска роза (Haberlea rodopenzis). Следва бързо спускане, после още едно изкачване, а между снагите на дърветата се вижда коритото на река Дълбок дол и очертанията на двата приказни моста.

Дори и в далечината скалните образувания грабват вниманието със своята величественост и мистика. Всъщност зад мистиката се крие съвсем логично обяснение за произхода на „чудесата”. В продължение на хиляди години някога пълноводната река е образувала и оформила дълбока водна, карстова пещера. С течение на времето и вследствие на ерозионната дейност на реката, таванът на пещерата изтънява, а най-вероятно поради земетресение той се срутва, като пълноводните води повличат след себе си по-дребните отломки от пещерата. Изреждат се десетки поколения, за да придобият скалите сегашният си „чуден” вид. Чуден, защото без значение всичките догадки и доказателства, огромните размери и съвършенството на мраморните арки поразяват и оставят без дъх. Големият мост е дълъг почи 100 метра, широк е около 15 метра, а пропастта под свода му е 45 метра. Състои се от три арки и множество карстови кухини. Навлизайки все по-навътре сред скалите, човек се потапя все повече и повече сред „чудото”. Тътенът на реката заглушава всяка мисъл, а тънки струи слънчева светлина едвам се прокрадват през скалните отвори. Може би точно под този свод, когато първите и последни лъчи на слънцето плахо огряват мраморните сводове, а едри капки вода се стичат по скалите, човек може да се докосне до величието на природата. На около 200 метра по поречието на реката се намира вторият, малък мост, който прилича на дълъг тунел и е с дължина от 60 метра. Отворът постепенно се стеснява, реката изчезва от полезрението, за да се появи километър и половина по-надолу. Близо до моста е и входът на Ледената пещера.

Обиколката достига своя край, а от негативните мисли за българското „хитреене” и неуважение към природата няма и помен. Чудните мостове си остава едно от малкото места, запазени почти недокоснати и „изнасилени” от човешката ръка. Все пак пазачът излиза прав, че всеки се сблъсква рано или късно с неизбежното.... другото неизбежно- таксата. Тя обаче не е задължителна и се заплаща от тези, които искат гид и брошурка. Пазачът си свърши работата, някой може и да се заблуди, нали и хитреците трябва да се препитават по някакъв начин. Но на кой ли му е потрябвало гид и брошура. Природата говори сама за себе си и не може да се сравни с нищо, създадено от човешка ръка.