07 Jul 07  |  Етнотуризъм

      Назад във времето може да се озаглави очеркът за Западните покрайнини. Назад във времето, защото, там срещаш традиционни останки, които са се загубили в по-голямата част от България. Назад във времето, защото модернизацията на цялата страна все още не е засегнала дотолкова тези места. Тръгвайки от Трън, в посока Сърбия се, сблъсквахме с разпръснати и обезлюдени села. Това е район, който от Освобождението до 80-те години на XX век се е славил със своя икономически просперитет. Сега стотици километри наподобяват по-скоро на неподдържан паметник на културата, в който експонатите му са оставени на саморазрушение. От друга страна, архаичността на мястото е и негово голямо предимство, защото там балканът е щастлив балкан. В него няма големи зимни курорти, с изградена инфраструктура и хиляди туристи, движещи се като насекоми из върховете му. Той е оставен в първичен вид, а малките селца в него, по-скоро допълват и засилват пищността му. Едно от места оставени в уединение, където човешката намеса не пречи на природата.
    Огромни високи треви замалко да ни заблудят и да задминем разклона към едно от най-известните села в региона – Бусинци. За него знаехме, че постоянното му население е 31 човека и че там се намира известна грънчарска школа. Школа, която вдъхновява на времето режисьора Николай Волев* да направи филма си „Грънци”. То е едно от селата встрани от главния път, малко, незабележимо, със свои собствен живот, за който никой не знае. Още в началото като навлязохме ни посрещна сградата на грънчарското училище, което в момента не действа. До него има издигнато общежитие за ученици, сега превърнато в хижа за посетители. Още стоят заключени работилниците, от чиито прозорци можете да видите недовършена работа при изработване на съдовете. Оставено е така, сякаш снощи са довършвали и ще се върнат всеки момент, за да започнат отново. Селото е изключително малко, около сто метра нагорнище по основния път ви изкачва до площада, след което има не повече около 20-30 метра и излизате от границите му. Половината къщи са полуразрушени, някои се подържат от хора отдавна преселили се и идващи за лятото, а съвсем малко са останалите, в които живеят постоянните жители. Сградите са в традиционен за района стил. Всички се открояват с арките си пред фасадата и са в свежи зеленикави или синкави цветове в съчетание с бяло. Рядко са на повече от един етаж и постройките за отглеждане на животни не са прикрепени за тях. Стаите нямат връзка една с друга, а се изграждат около арката, която играе някакъв вид преход към всички. Мазетата също се намират там, направени са като шахти, а един капак е входът им. Традиционната архитектура в Бусинци е силно запазена в първичния си вид. Човек може лесно да разпознае в кои къщи навремето са живели хора чорбаджии и в кои са били по-бедни, макар че всички се строят по един тертип. Много от тях са полуразрушени и разграбени. В редица можеш да влезеш спокойно и да уловиш атмосферата на стария бит. Стоят прашясали плетени кошници, вретена, останки от грънчарски съдове. В някои виждате нахвърляни вилици и лъжици по масите, сякаш обитателите им са побягнали, нямайки време дори да вземат посудата със себе си. 30-те жители получават хляб само във вторник и то след предварителна заявка за бройката. Той се доставя в единствената кръчма, която играе и ролята на магазин. Ако посетите Бусинци или тръгнете на селски туризъм и западните покрайнини, заредете се от Трън с храна, защото няма да намерите в никой магазин работещ хладилник, в които да се съхраняват нетрайни продукти. Единственото, което можеше да се вземе за обяд от кръчмата в селото беше консервени кутии с риба.
    Чудя се кога човешкото око може да се умори от красотата. Кога ще се наситим дотолкова, че да не обръщаме внимание не нещо изключително случващо се край нас. Залезът над Бусинци е тръпка, той не е просто уникална пейзажна гледка. Слънцето започва да се скрива и над най-западната част на България, а с него нахлува приятен хлад. За съжаление не мога да опиша с думи съчетанието между този хладен бриз, порозовялото небе и огнената топка, която докосва далечните зелени хълмове. Да гледаш е единствената правилна формула, не крийте очите си зад обективи. Да гледаш, за да запаметиш за по-дълго в главата си картината, за да оставиш жив спомена за настръхналата ти кожа и възторга на очите. Със смрачаването дойде и още един сладък момент, който не бих могъл да забравя никога. Тишината, в която чувахме единствено песента на щуреца, беше нарушена от смеещи се и пеещи детски гласове. Две сестри и едно братче са единствените деца в Бусинци, които ходят с автобус на училище в Трън. „Един часа минава, дявола го няма...” беше песента на играта. Мисля, че не съм виждал деца да изпълняват тази игра от моето детство. Гонеха се из малкия площад, докато родителите им и други по-млади хора се бяха събрали в кръчмата. В центъра на селото е и единственото място, което има улична лампа, като се стъмни там е единственият признак на живот. Като схлупено местенце, единственото осветено в радиус от десетки километри, достойно за разказ на Йовков. Благодаря ти, Господи, за това, че ме доведе тук, си казах, гледайки към камбанарията на църквата. За финал остава само да кажа, че в Бусинци два часа сън се равняват на поне десет и чисти и заредени може да потеглите към обиколка и на другите села в Западните покрайнини.
   
    *Николай Волев - режисьор, "Маргарит и Маргарита", "Да бичаш на инат", "Господин за един ден" и др.