09 May 08  |  Празници

      “Съюз нерушимъй...”, но се разруши. Може и да го няма, но големите подвизи остават, строителството на канали, Юрий Гагарин, Чернобил, “Доктор Живаго”, славният отбор по хокей, моновеждата на Брежнев, и още много и много. Но Съюзът се радва най-много на две неща. Всеобщият труд и войната. Тук можем да прибавим и киното, което до голяма степен тематично е подчинено на всеобщия труд и войната. Масовката е много важна откъм идеологическа гледна точка. Всеки един, гражданин на Федералната Република, стига да не е гулаг, участва в прогреса. Той има ръцете и краката си, които действат като едно с всички други ръце и крака. Сталин е подъл, Сталин е хитър, за някои е шизофреник, за други е параноик. Важното е, че той прави така, че руснаците да си припишат заслугите за събарянето на нацистка Германия. Изпреварва с една седмица съюзниците и първи руснаците окупират и нахлуват в Берлин. Хитлер се гърми в бункера, или бяга в Аржентина, на кой му пука, а сред останките от немската готическа и балрокова архитектура кънти съветският марш на победата. Пак повтарям, всеки има заслуга, всичко е масово, победата не е на генерал Жуков и брилянтната му акция при Сталинград, победата е на всички, водени от Него. Йосиф Висарионович Джугашвили. Няма значение комунизъм или демокрация, няма значение дали Русия сега ще премине към анархия или фашизъм, датата е най-светлата в новата история на братушките. Те си приписват събарянето на най-голямото зло в Европа в XX век. Ако си мислите, че сме гледали военен парад на 6 май в София, намерете си клипове с празниците на Червения площад на 9 май. Танкове, специални бронирани коли за президента, хеликоптери, вертолети, уникални военни манифестации и хиляди, хиляди хора. Повече от хората, които бяха на концерта на “Пантера” в Москва в началото на 90-те.

Честит Ден на победата! Днес руските войски влизат в Берлин, а Германия капитулира. Войната вече не се води в Европа. Остава за САЩ и Япония. Щом не се води в Европа, въпреки че е Световна, значи е приключила. Никой не зачита капитулацията на Япония за реалния завършек на войната. По-скоро това е формалният. Защото прадядо ми наричаше Първата световна война “Европейската”, всичко се решава тук, независимо от мощта на една или друга държава извън континента. Денят на победата е символ на руския комунистически дух и идеята за възкресението. Обсадите на Москва, на Ленинград, на Сталинград илюстрират непреклонния дух. А логичният завършек е победния марш на Червената армия из площадите на Централна и Западна Европа.

Денят на победата в България беше зарязан остро и веднага след падане на комунизма. Към него се отнесоха като към петолъчката на Партийния дом в София или като към сборник с партизанска поезия. И нормално. България не е печелила война след тази със Сърбия, по случай Съединението. Празнувахме дълги години чужд триумф, признавахме друга победа. Тоест, кланяхме се на друг военен успех и леко го боготворяхме. Така налагаше Варшавският договор, добре че от НАТО не ни задължават да празнуваме победата при Ватерло. 45-годишното присъствие на Денят на победата в малката ни Република илюстрира робското битуване, зависимостта от майка Русия. Това е идеейният данък, който веднъж годишно трябва да поднесем на падишаха. И го правихме добре, толкова добре, че руснаците си мислеха, че сме порусени вече. Няма такава дума “порусени”, но не е имало и дума “потурчени” преди да се повявят тези хора. По-жалкото е, че не “порусени” с Достоевски или Чехов, а с тяхната национална гордост, с мечтата да сме били част от великото им европейско дело. Но не сме били, колкото и да е било налагано.

В историята имаме стотици дати, които трябва да честваме и които са свързани в българския военен гений, но всичко отива на майната си и все още си седи там. Където и да се намира това място, скапано е. Това е най-унизителният национален мерак, стремежът към вземане на частица от славата на чуждото. По този начин публично си признаваш, че си нямаш твое. В учебниците по история в Македония има подобни национални унижения. Например дадена една снимка на азиатец, тип монгол, на която отдолу пише – българин. Следва доутиочняващ текст – така изглеждат българите, ние не сме българи. Не се ядосвайте, че ни представят пред децата си с кожи. Няма национално образование, което вместо да казва на поданиците си какви са, им показва какви не са. Абсурдна история, както и това ние да искаме да бъдем част от чуждата победа. Затова е хубаво, че Денят на победата в страната ни беше забравен и оставен за Червения площад. Никой не отбелязва и Денят на Европа(с изключение на Евгени Дайнов и Иван Костов), който също е днес. 9 май остана в историята тази година като работен петъчен ден, ако се беше паднал утре, щеше да бъде такъв, който трябва да се отработи.

Впрочем, има едно място, което днес празнува. Не знам дали работят или не. Празнува се в село Чернопик, силистенска област. В последните години в селата се наблюдава една много готина тенденция. Доброволци, ентусиасти, баби, дядовци и внуци започват все по-често и по-често да си организират тържества. Все по-малко остават запустелите читалища и разбитите училища. Вечеринки, аматьорски постановки, песни и танци. Всичко започва да става все по-красиво и по-красиво, дотолкова, че Паунов да вземе да направи няколко документални филма. Предлагам да гласуваме и да предложим на който трябва 9 май да стане Ден на селото в България. Това ще си е изключително наш си, български празник. Ще решаваме проблеми, чрез смс-и и кампании със звезди като Ники Кънчев и Бербатов, на селския човек. Веднага ще ви кажа едни минологодишен проблем, който си заслужава внимание. Действието се развива в село Поибрене, пазарджишко. Издръжката на местния бик възлиза на две хиляди лева, а бюджетът на селото е четири хиляди лева. Бикът взема по пет лева за оплождане на крава и яко се мори, защото ходи да пръска семето си в още три села. От тези си такси на жиголо той е спечелил за 2007 година 150 лева, които отиват в община Панагюрище. От Поибрене не виждат и стотинка от тези 150 лева. Ако въведем Ден на селото в България, под умелата режисура на Магардич Халваджиян, щяхме все да организираме нещо в полза на бика от Поибрене. Затова, няма какво да се прехлаваме пред чужди военни победи, ами вземем да погледнем към нас и проблемът със скотовъдството в Републиката.

Честит Ден на селото!