23 Apr 08  |  Летен туризъм

      Величествени беловласи зъбери, въздигащи снага в небесните ширини и забулили челата си със замечтани облаци. Далечни и недостъпни, гордо набърчили хилядолетни величини, те са обгърнати в столетни гори. Сърцето им е от разтопени скали, а във вените им тече чиста и сладка вода. Всяко тяхно издихание е глътката живителен въздух за нас, а пред мощта на вулканичния им гняв сме повече от жалки. И все пак ние се опитваме да ги покорим. Катерим се, висейки от отвесни скали, пробиваме си път в преплетените храсти, зъзнем в пещерите. Тук има всичко – слънце, докарващо доста силен тен само за няколко дена, сянка – за по-мързеливите и студенолюбивите. Няма ги платените чадъри, нито туристите на сантиметри един от друг. Хубаво е, когато след цял ден излежаване по поляните, лигавщини и алкохол, се връщаме за нощувка. Хижата е цялата скована от дървени трупи, стаите са за трима, таванът е скосен, вълнените одеяла са по няколко на легло. Това са планините – прохладни сенки и чист въздух; бързо минаване на махмурлука; следобедни разходки; лагерен огън.

Дискотека на брега; целодневно мързелуване върху кърпата; дивашки вечери – това е морето. Златисто-бял пясък, нежен, като сутрешна милувка. Той изтича измежду пръстите ни, покрива вдлъбнатините от краката ни, оставащи от стъпките ни, докато вървим хванати за ръка с любимия човек. Морската пяна нежно мие бреговете му, навлажнява пясъчните устни. Водата е чиста и прозрачна, топла, игрива. Шуми в белите раковини, изхвърля мидени черупки, подобни на ветрила на русалки. А водата! Сякаш безброй ангели галят тялото, когато плуваме в нея – носим се отпуснати, все едно летим. Гмуркаме се и попадаме в невероятен свят на червени корали, жълто-черни рибки, игриви делфини. Освежаващо е, прекрасно е, а когато излезем от прегръдките на морето, с жадни глътки поемаме въздуха, завладени сме от сладка умора. Сякаш сме правили любов, а морето е нашият любим. Лягаме на брега, слушаме нежно шепнещия глас на прибоя в скалите току до нас. Топлият и мек ветрец си играе с косата ни, на шега ни кара да затреперим от водните капчици, но слънцето ни стопля и ние се унасяме в блажена дрямка.

Но всичко това е преходно и с всяка изминала година от живота ни като че все по-малко ни радват пиянските купони и претъпкания плаж. Нека не се лъжем! Истинската красота и на морето, и на планината, не може да бъде открита в компания. Прекалено стари са, прекалено егоистични, за да оставят дори частица от душата ни на някой друг, да ни споделят. Когато почиваме в сянката на вековен дъб или когато гледаме пясъка, издълбаващ дупка под стъпалата ни, изравян от морската пяна, трябва да сме сами със себе си. Трябва безпрекословно да се отдадем. Малко от нас са успели и то не защото не са искали, а защото не са се осмелили дори да опитат. Прекалено близо сме до боязливия прачовек и все още виждаме човешки черти в планината, в морето. В нашите очи те носят неизмерима емоционалност и заряд. Точно те са пречката пред наслаждението от красотата им. Страхът да останеш насаме с нещо толкова древно смазва.

Връщайки се назад в спомените си от моментите в планината, не виждам лица, нито пък чувам гласове. Не разговарям с родителите си, нито се смея с приятелите си. Аз седя върху дънер, загърнат в дебелото яке. Намирам се на поляна в боровата гора на брега на Батак. Вече е късно през нощта. Огънят пред мен улавя погледа ми подобно фенер нощна пеперуда. Усещам неговата топлина, примесена със смадив пушек, с аромат на борови клонки. Топлината гали бузите ми и насълзява очите ми. А зад себе си усещам студа. Усещам влажните дървета, които ме наблюдават с нечовешко спокойствие. Знам, че животът е навсякъде около мен – пълзящи твари, благородни елени, вълци, мечки. Не съм ги виждал. Стига да поискам, обаче, ще се изправя, ще навляза между стволовете и около мен ще зашумят стъпчици, ще запълзят гадини. Но аз няма да се осмеля да наруша покоя на чамовете, защото комай и те искат да са сами. Усещам студа и в себе си. Дедите ми са се крили тук сред шубраците от смъртта на ятагана. Аз се крия тук от смъртта на душата ми, ежедневно посичана от фалша и подлостта. „Но ако планината е Майчицата, то кои са бледосините влъхви в нощното небе?”, питам се. Звездите са многобройни, както и световете, въртящи се около тях. Със сигурност има живот на тях, но това в момента ме кара да се чувствам още по-самотен. Копнея за човешка топлина, докосване, милувка. Ах, да можеше само планината да ме погали, да ме прегърне, да ме обикне.

Отклонявам погледа си от звездите. Насочвам го към земята, но той пада ли, пада, без да види земна твърд. Изведнъж гледката ми се струва позната. Ами да, ето я едва доловимата линия в далечината – хоризонта – разсичаща света на две половини. Вече не съм в Родопите. Отново е нощ, въпреки че и предния ден не можеше да бъде наречен такъв. Няколко часа преди това наблюдавах пълното слънчево затъмнение в Шабла. Първото, което съм виждал, а вероятно и единственото в живота ми. Разхождам се в меката тъма. Отдясно се издига отвесният бряг, от който посредством стълба се слиза долу до плажа. Вляво е морето. Бавно джапам в прибоя заслушан в „Психокинетик” на Тибетски сърца. Сам съм, но не и самотен. Мисля си за величието на Вселената, чувствам се част от безкрайността. За разлика от гората и планината, криещи дълбоко в себе си живота зад привидната си застиналост и студенина, морето живее отвън. То пълзи, подскача, играе. Дори и в най-мрачната нощ топли краката ни, обгръща ни в копринена мекота. То търси компания, ней-често намирайки я в звездите, които тук изглеждат жълти, приветливи. Скрива ги между вълните си, раздалечава ги, събира ги в налудничав танц. Но водата крие прокобата в себе си – в дълбините си. Тях не мога да достигна и да се върна след това. Не ми е писано да проследя пътя на предците си – слузестите риби с бели дробове, без самият аз да отида там, където са те сега – в небитието. Ха, че аз нямам и нужда да го правя. Добре ми е да усещам водата, но да вървя по земя, по пясъка.

За съжаление и морето, и планината сега са далеч от мен, но с нетърпение чакам лятото, отпуската. Тогава ще нахвърлям в раница малко дрехи, зарядното за телефона, може би и лаптопа и ще замина. Сам или с приятели - няма значение - научил съм се да бъда сам със себе си в компания, така както и да съм обграден с образи, когато съм сам. На море или планина - пак няма значение. И вълните, и дърветата могат да ме радват или да ме натъжават. В крайна сметка, всичко зависи от нас. Ние и нашето сърце са изворът на радостта и тъгата, които просто биват неимоверно усилвани от образите на морето и планината. Просто ще отида нанякъде и ще бъда доволен. А вие?