19 Apr 08  |  Празници

      Страстната събота като че ли е един от дните от страстната седмица, който почти нищо не ни говори на нас, съвременниците. Може би, защото е между деня на голямата мъка и голямата радост за християнския свят, колкото и клиширано да звучи. Тогава се възпоменава смъртта на Исус и слизането на душата му в ада. Да, няма грешка- слизането на душата му в ада и това е според църковния катехизис. Исус слиза в Ада , за да освободи всички, които искат да бъдат освободени. Дава своеобразна амнистия за грешници, които искат да се покаят. Когато издъхнал на кръста Никодим и Йосиф Ариматейски измолили от Пилат разрешение да го свалят от кръста. Взели тялото и го помазали с благовония, завили го в плащеница и го положили в нов гроб изсечен в скала в Гетсиманската градина, за Йосиф.

Христос е в гроба. Заедно с него учениците му погребват своята надежда и вяра, но не и любов. За тях смъртта на Исус е неочаквана, независимо от всички негови предупреждения. До последния миг те не искат да се разделят с предишните си мечти, че "Той е Този, който ще избави Израиля...". Ала Той не само не създаде вечното Царство, но и погина като престъпник от ръцете на палачите. Щом той е безсилен, то това означава, че няма справедливост в този свят и че те самите жестоко са се лъгали. В това принудително бездействие още по-силно се усеща ужасът от случилото се. "Ние си мислехме, че това е Той...". Как само се надпреварвали да си поделят местата около трона Му!...

Евангелистите премълчават за това какво са преживели и мислили учениците в тази пасхална събота. Но тяхното мълчание е по-красноречиво от всякакви думи. Апостолите "останали безмълвни". Страшно безмълвие, безмълвие на отчаянието. А жените? Те чакат да свърши съботният ден, за да изпълнят последния дълг на любовта тогава: да помажат с благовония тялото на мъртвия.

Тези, които по време на "тържеството" изглеждат така далечни , тези, които почти не се срещат на страниците на Евангелието, тези, на които, по думите на евангелиста, Христос не е говорил за Своето възкресение и за които в тази нощ на Кръста всичко свършвало, погивало - те се оказали верни, пребивавайки в земната любов. Евангелистът Йоан пише: "А при Кръста на Исус стояха Майка Му, и сестрата на майка му, Мария Клеопова и Мария Магдалина" (Йоан 19:25).
На тези жени Христос не е разкривал тайните на бъдещето, както ги е разкрил на избраните дванадесет апостоли. Тези жени не познават нито смисъла на смъртта, нито тайната на бъдещата победа, на наближаващото възкресение. За тях смъртта на Учителя и приятеля била смърт, край, и при това - страшна и позорна смърт; страшно и позорно откъсване. Те стояли при Кръста само заради любовта си към Христос и обичайки, са съпреживявали с Него. Това е нещо, което като че ли днес ни убягва. Те не оставили това бедно, измъчено тяло, но свършили всичко, което любовта вечно върши при последната раздяла. Тези, които Христос помолил да бъдат с Него в часа на страшната борба, когато по думите на Евангелието, Той започнал "да скърби и да тъгува" - те Го оставили, разбягали се, отрекли се. Онези, които Той за нищо не е молил, Му останали верни със своята проста човешка любов. "А Мария стоеше до гроба отвън и плачеше" (Йоан 20:11). Така през всички векове плаче любовта, както Сам Христос е плакал на гроба на своя приятел Лазар. И ето - тази любов първа узнава за победата; на тази любов, на тази вярност първом се дава да разбере, че не трябва повече да плаче, че "победата е погълнала смъртта" и че такава безнадеждна раздяла никога вече няма да има. То напомня, че единствени любовта и верността са сияели тогава в онзи безнадежден мрак. То ни призовава да запазим любовта и верността в света. То осъжда нашето малодушие, нашия страх, нашето вечно и робско самооправдание. Никому неизвестните Йосиф и Никодим и жените, идващи на разсъмване на гроба - те заемат толкова малко място в Евангелието. И все пак тук се решава вечната съдба на всеки едни от нас.

На този ден дори богослужението е различно- не представя разиграване на сцени от историческите събития около смъртта и погребението на Исус и ритуално изобразяване на Библейски сцени.
Свещенослужителите сменят тъмните си великопостни одежди с бели пасхални. Сменя се и завесата на Царските двери, покровите на престола, жертвеника, аналоите и т.н. Тези промени и преобличания символизират триумфа на Христос над греха, дявола и смъртта. И, ако е вярно, че надеждата умира последна, Любовта е тази, която не умира.

Да се обичаме по своя си простичък начин, без знание, но с вяра - отвъд патетиката на словото и на неговото безсмъртие, да се обичаме дори във всепоглъщащата тишина на смъртта - това е посланието на страстната събота.