09 Apr 08  |  Забележителности

      Човекът е суеверен. Ние – открилите, разделили и след това съединили атома – все още гледаме небето, молим му се, богопочитаме го. Някои от нас умират с мисълта, че отвъд има един по-различен свят. Други убиват с идеята, че това е правилният път към Бога. Трети, забързани в работния ден, не мислят за Него, дори със злоба реагират всеки път, когато се спомене името Му.
Но всички ние – атеисти, християни, мюсюлмани – изпадаме в праисторически страх, когато се сблъскаме с някой от Вестителите. Вестителите, предсказвачите на бъдещето. Не циганките от Лъвов мост, ами истински страдащите, нещастните, отритнати и необразовани женици от възможно най-затънтенето кътче от Забравения свят.
Нека не отричаме, че е така. Спомнете си Ванга! Преклонете й се. Дори аз – земен безбожен раб – смятам божествата за отживелица, а храмовете (подобно Ницше) за ненужна купчина камъни, вонящи от пропити лъжи, измами и низки страсти. Дори аз – невиждалият я и нечувалият я – вярвам в нещата казани и предсказани от тази тъй чиста жена. Да – не съм я виждал, и по-добре – не бих издържал среща с вяра, по-силна от моята анти-вяра. Но пък познавам хора, срещали Ванга.
Но защо, аз, атеистът, говоря толкова страстно за нея? Та как мога... Ами – мога! Мога, тъй като съм бил в досег с нейния свят – света на Ванга. Вървял съм там, където тя е живяла. Бил съм там, където тя е била. Перефразирайки една тъй известна фраза – видях, вървях, повярвах.
Ако някога сте ходили в Рупите, може би ще ме разберете, ако не сте – ще се опитам да ви опиша...
В късния следобед слизаме от колата. Пътувахме доста от Мелник (където се отдадохме на бога на питиетата – виното), беше ни втръснало всичкото това криволичене преди магистралата и тесния път - колкото за една кола. Бяхме гладни, изнервени и недоспали.
Местноста е истинска пустиня – хълмовете в далечината са точно на такова разстояние, колкото да се подиграват на ширналото се поле с близостта си, като едновременно с това не го пазят от вятъра. Наколо има ограда и широка входна врата с табелка, забраняваща воденето на кучета. „Що за глупост?”, запитваш се още на влизане. Но с прекрачването в огромната заградена местност ти става ясно – наоколо е пълно с котки. Явно Ванга ги е обичала.
Обширно е, самотно – дори с хората, дошли да разгледат наоколо. Отляво се простира една леха с декоративни храсти, отдясно се е ширнало полето, приютило минерални горещи извори и – в далечината – няколко сгради, едната от които е къщата на Ванга.

Иззад храстите наднича постройка с триъгълен покрив – аха, църквата – досещам се. Фасадата й е в бледи пастелни цветове и не може да бъде разпозната от това разстояние. Вървейки напред в шеги, закачки от спомени от иначе безпаметната изминала вечер, се приближаваме до параклиса. Прекосяваме дървеното мостче, оглеждаме зеленината наоколо, нетипична за средата на ноември. Вдигам поглед към параклиса и за момент спирам. Бога ми! Та какво е това! Пред мен се извисява сграда, която на момента смразява усмивката ми, стяга душата ми в леден юмрюк и сякаш кара сивите иначе облаци да станат по-черни от най-тъмната нощ. Под бялата фасада на параклиса са изрисувани кошарни фигури – човек, сякаш сляп, гледащ към небето, а бледият му силует е подчертан от кръв, или може би вена, тръваща от главата му и отивъща към сърцето. Мъченици... Страдащи... Сълзи... Мъка... Това лъха от изрисуваните фигури. Бога ми!!! Това ли е виждала Ванга със слепите си очи!? Това ли е разяждало сърцето й в прокълнатата й душа!? Не посмявам да вляза навътре. Не посмявам да постоя повече от две минути при гробната плоча отдясно на параклиса.
Единстевно зелените стъбла на приличащото на бамбук растение до мостчето успяват да ме изтръгнат от унеса. „Не късайте” се чете на една табелка. Все едно – аз и не смятам да взема нищо от това място. Стигат ми спомените.
Връщам се назад – към маранята от водата. От същата тази вода, която е родила нас, предците ни живота. Или може би не! На табелка се чете, че на места температурата е до 70˚ Целзий. Такава адска жега ли е измъчвала и Ванга!? Това ли я е карало да види отвъд вратите на Ада и Рая!? Отвъд вратата на Времето!? Не искам да знам... За момента се наслаждавам на чистото езерце, на изкуственото натрупани камъни около най-горещия(?) извор. Отново си говорим. Изтръгнали сме се от черната дупка на визуализирания кошмар от душата на Пророчицата. Той е далеч зад нас. Такива сме си – с плитки души, тесни сърца, ограничени умове. Но това ме радва – не знам бих ли издържал да виждам не с очите си, ами с душата си истинските страдания на света; истинското бъдеще на хората – оголено, безмилостно.
Завиваме наляво към къщата на Ванга. Зад нея има няколко нови сгради, виждаме жена, която явно се грижи за всичко наоколо. Не знам коя е, а и не ме интересува. Сградите са отделени от всичко останало – има ограда, сякаш стремяща се да ги откъсне от мястото. Отчасти успява. Преминаваме дървената портичка и вече се чувствам натрапник. Не ни обръща внимание – свикнала е с нас – ние сме част от онзи – другия, страдащия – свят. Обикалям около къщата на Пророчицата. Гледам през прозорците. Прах. Стари, избелели мебели. Откачени от стените снимки-картини на места. Защо са там? Нима Тя ги е виждала? Нима са я интересували? Нима тя не е виждала едни по-различни светове? Светове на страдание, предопределеност, неизбежност... Страх ме е... Искам да се махна...
За щастие до паркинга се намира единственото възможно лекарство – кръчма с мръсни дървени маси, опушени от печка Чудо. С кебапчета от едро смляна кайма. С шопска салата от разрязан на половина домат. Това ме излекува. Дава ми простите, земни, преходни неща, които да заглушат душата ми. Тази душа, която от толкова време се опитвам да убия. Но тя не умира и продължава ли продължава да гледа към бъдещето и отвъдното – от тъмнината...
Спи и сънувай в мир, Пророчице!