English  |  Hrvatski лимони на масата  |  www.nextbgtrip.com
Онлайн списание за туризъм и култура
МЕНЮ

ЛИМОНИ НА МАСАТА

bTOURISM ПРЕДСТАВЯ

bХОБИ

VERSUS

ВХОД
Потребителско име: Парола:
регистрация забравена парола



рейтинг   общо гласували: 0

Леене на куршум

02 Feb 09  |  Етнотуризъм

      Огънят запука в пеща. Въглените се нажежиха и зачервеняха. Над желязната плоча на печката спокойно започнаха да се извиват къси бели пламъчета. Замириса на горящо дърво. Въздухът в стаичка се изпълни с тежък загушлив пушек. Черни димни кълба тромаво се заизкачваха по опушената дървена стена и попиха в дъсчения таван. Надвечер е. Сакарското слънце почти е залязло зад кафевите хребети на планината. Навън последните лъчи проблясват изпод сенките на дворните дървета. В стаичката се разгръща мрак. Само въглените червенеят в пеща и глухо пукат, обгърнати от бели пламъци. Тихо е - нито кола да премине, нито куче да залае. Далече сме в покрайнините на селото.


Рано сутринта на 6 януари отпътувах с автомобил от Кърджали за Пловдив. Някъде в началото на пътя, недалеч от някое транзитно село, се спусна гъста мъгла. Изчезнаха дърветата край пътя, а в далечината едва проблясваха светлините на отсрещните автомобили. С всеки километър бялата завеса ставаше все по-плътна. Трябваше да карам по-бавно...

В далечината се появи тир с огромни светлоотразителни надписи на турски език.
Приближих го и премигах за да ми направи път. Шофьорът не се отдръпна и реших да го изправаря. Мигачът засвятка в оранжаво и настъпих газта. Щом се изравних с кабината осъзнах, че пред мен се движи цяла колона от огромни автомобили. Бавно, един след друг, си поправяха път в мъглата. Опитах да се прибера в платното, но не успях. Светлините на отсрещния автомобил се появиха твърде късно. Опитах да му направя път, прибирайки се плътно до тира. Но задницата занесе – за миг загубих контрол върху автомобила. Не помня дали извиках, дали се вцепених, дали завъртях волана. Помня, че светлините на идващия автомобил профучаха край страничното стъкло и изведнъж колата, която шофирах се прекатури. Ушите ми забучаха. Пред очите ми имаше само тъмнина. Някой извика. Нещо ме изтегли за рамото, инстинктивно откопчах колана и се измъкнах от купето. “Иймисин, чоджум?*”- викаше в лицето ми мустакат мъж. “ОК”, отговарях без да съм сигурен дали е истина. Даде ми да пия вода на малки глътки и ме качи в камиона си. Остави ме на първата бензиностанция по пътя, откъдето позвъних на родителите си. Щом съмна, върнах се за да прибера колата. До тогава се държах спокойно и благодарях на Бога, че се разминало само със смачкани тенекии. Но когато застанах пред автомобила, кръвта ми изтръпна. Сърцето ми се вледени. Предницата бе забита в дълбока снежна пряспа, а над нея висяха два огромни дънера. Вратите бяха изкривени, капакът сгънат, предното стъкло напукано, джантите напълно счупени и едната гума спукана. Тогава се уплаших. Колената ми се подкосиха и колкото и да се борех през следващите дни, страхът не ме напущаше.


В дървената постройка, изкована набързо в двора на мюсулманското семейство Алиеви, пушекът от горящи чамове запоти малкия прозорец и насити помещението с тежка за дишане пара. Пълнех с дима дробовете си, а погледът ми спокойно следваше извивките на пламъците, кипящи над плочата на печката. Йелдъз хвърли още съчки в пеща и насипа студена вода в желязна паничка. Духна срещу огъня, който зачервяваше плиткото канче, в което тлееше моят куршум. Щом се разтопи, туркинята бръкна в жарта, извади го и от ръката й полетя малко парче олово. Студената вода в паничката го прие с писък. “Сърцето ми” – това парче олово, не се събра. Жената го върна в канчето и го постави на жерта. След минута пак го хвърли във водата и то отново се пръсна на малки топчета. Хвърля така седем или осем пъти. Накрая оловото се стегна и “сърцето ми” се очерта. “Много е голям уплахът, чоджум.”, каза Йелдъз и ме повика да се приближа – “От кола си се уплашил.” Отвърнах: “Не, от човек!”, а тя повдигна паничката така, че да видя отлятото олово и повтори: “Кола показва, не човек!”. Наведох глава и над нея туркинята започна бавно да върти водата с уплашеното ми сърце. Заизрича нещо. Струваше ми се, че казва: “Иди си зло, иди си” и макар да не разбирах нито дума, от рамената кръвта ми полека започна да се спуща към гърдите и гърбът ми бавно да се отпуща. Същото направи и над колената ми. Щом заклинанието свърши, постави куршума в парче вестник и заръча да го нося пет дни със себе си. На шестия да намеря река и да го хвърля по течението – водата да отнесе уплаха. Намаза ме с водата от паничката и ми даде да отпия.

Благодарих, оставих на масичката 10 лева, както ми бяха поръчали хората от селото, които ме упътиха до дома на знахарката. Исках да я разпитам за много неща – за гадаенето, баенето, за хвърлянето на боб и брашно, за билките, които предписва. Йелдъз обаче отвори вратата и отвън я загледаха други уплашени хора. Майка държеше за ръка детето си, което вече станало на 5 години все още се напикава нощем. Прегърбен висок мъж се оплакваше от хемероиди. Младо момиче чакаше за да му баят против слабост и отмалялост. Друг страдаше от мигрена, а трети се боеше от безплодие. “Колко много гости имам?”, възкликна с гостоприемна усмивка Йелдъз и подкани следващия да влиза.


Апатията на зравеопазването в България през последните 20 години принуждава все повече хора да се обръщат към т.нар. народни лечители.
Ирония е, че във време когато телевизиите ни затрупват с американски медицински сериали от типа “Спешно отделение”, “Доктор Хаус”, “Анатомията на Грей” и т.н. все повече българи губят вяра в съвремената медицина. Баба Йелдъз (на български Звезда), както и десетките други знахарки от всички краища на България всъщност са силно вярващи. Щом отиде при тях човек попива от вярата им независимо дали заклинанията се отправят към Аллах или Христос. Той усеща надеждата, която те съдържат и желанието на лечителите да помогнат. Непрекъснатите новини за лекарски грешки, критичното състояние на болниците, корупцията и немарливостта на държавните институции, работещи за здравето на българите несъмнено дават силен тласък на народните лечения. При досега си с дипломираните лекари хората губят най-важното – доброто човешко отношение, което трабва да им вдъхне надежда. Едно простичко “ще ти мине” понякога е в състояние да вдъхне много повече недажда у болния от най-скъпите медикаменти и прочути специалисти.


“Най-хубавото нещо, което човек може да направи е да постигне целите си, а най-лошото – да изгуби вярата”, беше казал някой. А човекът непрекъснато има нужда да му вдъхват вяра.

Православието ни съвсем се е сринало, здравните услуги стават все по-недостъпни, болестите и стресът на ежедневието все по-осезаеми. В зората на “европейското ни членство” ние, обикновенните българи, сме все по-суеверни и все по-често търсим упование в Мистиката. И така, като че живеем в 14-тото столетие, вместо да се изграждат съвременни медицински центрове и да се обучават специалисти, ширят се из цялата страна лечители. Някои може би помагат, но други със сигурност вредят.


Що се отнася до мен – забравих да изхвърля в уречения ден парчето олово, което Йелдъз ми даде, а и къде ли търся в София река, която да ми отнесе уплаха. Ще мине малко време и ще забравя. Или не...


*"Добре ли си, момче?"

Красимир Георгиев


коментирай

покажи коментарите(3)


nextBGtrip.com


Виж още...